автор: ambrouse

Буйната, ситно накъдрена коса на Тоня се вееше над седалката на кабриолета, подемана от мощните въздушни струи. Стиснала здраво волана с дясната си ръка, младата жена размахваше лявата си над вратата. Наслаждаваше се на хладните милувки на вятъра. От малка обичаше вятъра. Незнайно защо той пораждаше у нея чувство за свобода. Дейвид бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Запали, после предложи цигара на Тоня, която бе несериозен пушач – пушеше предимно по купони.
- Не, благодаря. Вредни са. Смятам да ги откажа напълно.
- Твоя воля – отвърна Дейвид.
- Какво ще кажеш в неделя да отидем на гости у мама? Знам, че не обичаш много тъщите, но ще има заешка яхния, освен това…
Точно в този момент, при разминаването с някакъв камион, се чу кънтящ звук, както когато човек тръсне парче ламарина. Тоня изписка и Дейвид се извърна към нея, стреснат както от писъка й, така и от факта, че топли капки опръскаха лицето му. Лявата длан на Тоня липсваше. Остатъците от разбитата става стърчаха във всички посоки, кръв бликаше на фонтани. Дейвид загуби ума и дума, а Тоня, чието лице се бе изкривило по гротесков начин от болката, изпружи в спазъм краката си, натискайки едновременно и газта и спирачката. Маздата изръмжа, кривна и се понесе към канавката. Тогава и Дейвид закрещя. Тоня успя да овладее колата, което бе същинско чудо, или може би резултат от проява необикновена воля и самообладание.
Веднага след като спряха, Дейвид изскочи навън и мина от страната на Тоня, която, пребледняла като платно, се блещеше в осакатения си крайник.
- Бързо, турникет! – каза на себе си Дейвид и измъкна колана си. След като стегна с него ръката на Тоня, кръвта спря да шурти. – Аптечката! Бърза помощ!
- Намери я! – каза с треперлив, одрезгавял глас Тоня и погледна през рамо.
- Какво?
- Намери я!
Дейвид съвсем се обърка. След секунди стигна до извода, че първо трябва да превърже жена си, а после да се обади на Бърза помощ. Но Тоня повтаряше в трескав унес:
- Намери я, намери я, намери я …
Тогава си помисли, че може би наистина е разумно първо да потърси ръката. „Медицината вече е толкова напреднала, че…”
- Намери я!
И Дейвид тръгна да я търси. Чак тогава се зачуди какво точно бе станало. Навярно нещо бе изхвърчало от камиона. Изостави тази мисъл като маловажна и впери поглед в пътя. От ръката нямаше и следа. „Сигурно е на стотина метра оттук. „Спирачният път…” Мислите му бяха в пълен хаос, а страхът, че може да загуби най-любимото си същество, го раздираше отвътре. На всичкото отгоре не бе сигурен, че има смисъл да търси ръката.
Дейвид се щураше като луд. Погледът му се стрелкаше във всички посоки. „Ръката, ръката!” Една кола профуча на сантиметри от него сред вой на клаксон. А времето летеше.
Някакъв мъж с вид на клошар клечеше на банкета. Дейвид се загледа в него. Ръката на Тоня бе там, в краката му.
- Това ли търсите? – попита той и посочи надолу с пръст.
Дейвид не благоволи да му отговори. Просто нямаше време за обяснения. Наведе се и вдигна ръката. Имаше чувството, че държи парче гума. Трудно му бе да повярва, че само допреди няколко минути това нещо е било част от жив човек. Затича се към колата.
Тоня седеше вдървено на шофьорската седалка, присвила пострадалия си крайник към гърдите. Тялото й се тресеше в конвулсии, очите й гледаха невиждащо някъде в далечината.
– Намерих я! – каза Дейвид. – Сега ще трябва да те преместя на съседната седалка и тръгваме към най-близката болница. Ще се оправиш, сигурен съм! Няма страшно!
– Ти си я намерил? – промълви Тоня с немощен, шептящ гласец.
– Да, ето я.
Извръщайки бавно глава, Тоня кимна и на лицето й затрептя измъчена усмивка. После изведнъж се ококори невярващо.
– Няма я!
– Как? Ето я!
– Халката ми…
– Какво? – попита стреснато Дейвид. Впери поглед в откъснатата длан. Венчалната халка на жена му наистина липсваше.
– Намери я! – настоя Тоня, след което изхълца задавено, пририта няколко пъти срещу арматурното таблото и бавно се свлече настрани. Очите й вече излъчваха единствено празнота, но устните й помръдваха, шептейки: – Намери я, намери я, намери я…