автор: nikoi_1

Дъждът е спомен за невинност
във вените ми от години
и колко и да е обидно-
подписва се със мойто име.

Разсича ме като завеса,
вали ме в пустота от „Аз съм”
и стича се безумно весел
в смеха, във който съм угаснал.

Рисува себе си във капка
в окото ми – притихнал люляк,
край който босоног хлапак съм,
подгонил в нищото светулка.