автор: PLACEBO

В памет на баща ми...
Тази история е колкото истинска, толкова и измислена, както всяко нещо в живота ни...


Годината бе много важна за мен. Бях събрала смелост и подредих първата си самостоятелна изложба. Очаквах я с трепет, какъвто не бях изпитвала досега. Липсата на академично образование по изобразително изкуство не попречи да се преодолея и да организирам всичко. Картините ми бяха приютени от изложбената зала на Унгарския културен институт. Акт от страна на служителите, който оцених с благодарност и по достойнство. Все пак, хубава, светла зала в самия „пъп” на столицата, не беше за пренебрегване. През лятото пък ми предстоеше участие във фолклорен фестивал в град Сегед, Унгария. Съвсем случайно или не, но Унгария се появяваше в живота ми два пъти.
Десетте дни на изложбата бяха изпълнени с емоции, непознати за мен досега. В залата влизаха хора, които чувах как възклицават пред определени картини. Цялото ми същество ликуваше – значи, все пак, още съществуваха от онези, мислещите homo sapiens! Езотеричният привкус на картините, явно допадаше на голяма част от посетителите.
Едно от платната привличаше вниманието особено силно. Бях му поставила заглавие „В търсене на себе си”. Изобразяваше лице на предизвикателно красива жена, но само с едно око. Другото око, както и носът и устните ù, бях нарисувала хаотично някъде по платното. Бях използвала само бяло, черно и нюанси на сивото, а устните – в червено. Философията, която бях закодирала в тази картина, достигаше до зрителите и това ме изпълваше с радост.
Един ден в залата влезе леко прегърбен мъж, с малко поизносен балтон, мъжко таке на главата и артистично наметнат шал. Разговарях с мои роднини, дошли по същото време. С крайчеца на окото си проследих мъжа. Той директно се насочи към картината с жената, която търси себе си. Застана срещу нея. Свали такето от главата и скръсти ръце, държейки шапката си в тях. Очаквах да се премести срещу друга картина, но той удивително дълго остана пред тази. Продължих да го наблюдавам, нямаше как да не ми направи впечатление десетминутното съзерцаване точно на това платно. Той постави такето на главата си и излезе от залата, без да обърне ни най-малко внимание на останалите картини.
Другия ден – събота – заваля сняг още рано сутринта. Вървях по белия тротоар, блестящ от слънчевите лъчи, а под краката ми се чуваше едно скърцане, което ме препрати в детството. Моето завръщане там винаги е било свързано с много щастие. Така и този ден ме завладяха спомени, които ме заредиха позитивно. Влетях в залата с приповдигнато настроение. Освен служителката на Унгарския център, там, скръстил ръце, пред онази картина, стоеше същият мъж от вчера. Поздравих на висок глас. Човекът се обърна, кимна ми с глава и продължи да наблюдава жената, която търси себе си. След малко се обърна към мен:
- Вие ли сте художничката?
- Да... – усмихнах се аз.
- Поздравлявам ви, госпожо! – поставянето на „л” в „поздравявам” ми прозвуча много познато и някак си мило. Баща ми, вече покойник, го употребяваше често.
- Благодаря ви – отново се усмихнах аз. Таях симпатия към този мъж.
Той продължи:
- Приятно ми е да ви се представя – мъжът назова името си и прибави не без самочувствие – професор по философия и езотерика.
Изразих емоционално учудването си и протегнах ръка към мъжа. Той, по всички правила на кавалерството, се поклони и допря устни до ръката ми. В същия момент го познах! Беше отдавна, си спомних. Съвсем импровизирано попаднах на негова лекция в аулата на университета.
- Аз съм присъствала на Ваша лекция, Професоре!
- А?! Така ли? Не си спомням да съм Ви виждал! – очите на този мъж бяха пълни с енергия, независимо от годините му, които определих около осемдесет и пет.
Разговорихме се. Завладя ме абсолютното усещане, че с този човек се познавам отдавна. Той направи кратка пауза, погледна ме и заговори тихо.
- Не зная дали ще ме разберете... Тази Ваша картина – „В търсене на себе си” – тя означава много за мен...
Не знаех какво да кажа. Усмихнах се леко, а професорът, като че ли се чудеше откъде да започне.
- През войната, бях младеж още, попаднах на фронта в Унгария. Раниха ме и се наложи да ме преместят в Щаба, а оттам ме направиха адютант на един генерал.
- И баща ми е бил адютант на генерал по време на войната. Бил е в Печ – включих се аз – но, продължете, Професоре!
- Няма да ви разказвам военни истории, досадни са за младото поколение. С генерала пътувахме из Унгария. Наложи се да останем в Сегед. Война... нямаше хотели. Настаниха ни в къщата на семейство Вираг. Старо, аристократично семейство. Какви обноски, каква култура имаха... Господин Ференц и госпожа Юдит. Синът им се казваше Ласло – беше две години по-голям от мен. А дъщеря им... Ах, дъщеря им... Марика... – тук професорът замечтано отправи поглед към моята картина – Марика беше току-що завършила гимназията. Знаете ли, въпреки че вашата нарисувана дама няма лице, аз видях лицето на Марика в нея. Същите изписани устни, дълбоки, красиви очи, правилен, деликатен нос...
Загледах се в моята нарисувана жена, която търси себе си. Представих си я с нарисувано лице, щеше да бъде с екзотична красота.
- И? Какво стана с Марика, професоре, разказвайте! – подканих го аз.
- Какво стана... Залюбихме се с Марика. Залюбихме се с цялата младежка жар и страст, на които са способни две души. Тя говореше немски, аз го разбирах. Започнах да уча унгарски със скорост, която учудваше всички. Г-н Ференц – бащата, явно ме харесваше, а и братът – Ласло – също. Генералът рядко излизаше. Винаги идваше кола от щаба, която го вземаше и връщаше. Той пишеше в стаята си. А моите задължения бяха сравнително малко. Имах достатъчно време да уча унгарски и да се отдавам на любовта на Марика. С моя брат, който също беше на фронта, в Сърбия, си разменяхме писма. Случи се така, че го изпратиха за няколко дни в Унгария и той дойде в Сегед. Побързах да му се похваля с Марика. Запознах го с цялото семейство. На другия ден, преди отпътуването му, споделих с него, че смятам да предложа на Марика да стане моя съпруга и да я доведа в България. Брат ми ме стисна силно за ръцете, удари ме по рамото и възкликна:
- Ти си луд, абсолютно луд! Как ще доведеш това създание на село?! Погледни тук какъв разкош е, каква къща! А ти ще я доведеш на село, където клозетът е отвън, на двора, където спалнята ủ ще гледа в плевнята. Въобще, брат ми – слез на земята! Нашите няма да одобрят такъв брак! - слушах го и си представях всичко това.
- Ето каква плесница ми удари брат ми... Погледнах с неговите очи – отстрани - моята любов. Не можех да предложа на Марика нито лукса, нито тази аристократична среда. Не можех да ù нанеса подобна рана. Дали разсъждавах егоистично, мислейки за себе си? Боже, исках да е моя, само моя! Глупостта на младостта - Професорът направи дълга пауза. Аз предпочетох да замълча.
- Започнах да се държа дистанцирано с цялото семейство. Господин Ференц ме извика на разговор – какво става, какво се случва с мен? Бях откровен. Честта не ми позволяваше да си играя с чувствата на Марика. Повече не я видях. Бяха я изпратили в друг град при техни роднини. С брат ù се видях още няколко пъти, но усетих отчуждение и в него. Не след дълго напуснахме Сегед. Улица Ракоци 79. Това беше техният адрес.
- Писахте ли й след войната?
- Не. Не зная какво е станало с нея. Сега, ако е жива, трябва да е на осемдесет. Представяте ли си – аз, философът – как попаднах в примката на емоцията. А ако това е била любовта на живота ми? После имах брак, съпругата ми почина. Имам дъщеря, която е в чужбина. По ирония на съдбата живея в съседство до Унгарския културен институт.
- Знаете ли, Професоре, през лятото заминавам за Сегед – с фолклорния клуб, където танцувам народни танци – вече се виждах в Сегед, как издирвам ул. Ракоци 79. Точно да го кажа на глас, Професорът ме прекъсна.
- Поздрави на Сегед! Продължавайте да рисувате, имате невероятна мисъл, вложена в картините ви!
Разделихме се. До края на изложбата ми не се засякохме повече. Но разбрах, че Професорът идва всеки ден и се заседява пред картината ми.
Неусетно изминаха зимните месеци, пролетта, дойде и лятото. Приготовленията за фолклорния фестивал бяха в разгара си. Споделих с приятелката ми за историята на Професора и тя ме подкрепи – трябва да открия ул. Ракоци или поне да разбера дали съществува. Дали не е преименувана и къде е бил номер 79.
За един ден прекосихме Сърбия и привечер преминахме границата между Сърбия и Унгария. Настаниха ни в къмпинг с хотел и малки бунгала в близост до Сегед. Това определено щеше да ме затрудни в моята мисия.
Оставаше ми една възможност – бях се записала на туристическа обиколка из град Сегед с екскурзовод.
Може би щях да получа някаква информация именно от екскурзовода. Последният се оказа симпатична млада жена - Илонка, говореща английски и руски. Атакувах я още в началото – обясних ù, че имам познат, който по време на войната е бил в Сегед и е живял на ул. Ракоци – дали тази улица съществува.
- О, да! Тя е съвсем в центъра! – възкликна Илонка – ние ще я пресечем!
Видях Божията подкрепа в цялото това начинание. Дано номерата да са същите. Бях убедена, че унгарците не са сменяли имена на улици и номерата им по времето на социализма. Спомням си, че бяха социалистическа страна, в която частната собственост бе уважавана от властите.
Няма да изпадам в подробности. След какви ли не перипетии с Илонка се озовахме точно пред ул. Ракоци 79 – пред жилищен блок на три етажа, чиято архитектура определено бе от 70-те години на миналия век.
Разочарованието ми бе голямо. Нямаше аристократична къща – такава, каквато ми я беше описал Професорът. Седнахме на пейка в градинката пред блока. Идеше ми да заплача. Все едно, че държах възела, държах и конците, но нямаше как да го разплета. Какво пък... защо се бях амбицирала толкова много? В крайна сметка, цели 60 години, а и малко повече, Професорът не бе потърсил Марика. Срещнали са съдбите си за кратко, после всеки е тръгнал по свой път. Имах ли право въобще да се бъркам в цялата тази работа?
Както си седях и разсъждавах, пред очите ни буквално от нищото се появи възрастен мъж, около шейсетте. Явно удивлението ми е било огромно. Защото пред мен седеше професорът, но в по-млад вариант. Човекът ме гледаше изумено, Илонка също. Помолих я да го попита тук ли живее и знае ли нещо за къщата, която е била тук и за семейство Вираг.
Илонка му обясни, че съм от България и съм в Сегед на фестивал. И че мой познат е бил по време на войната на този адрес, настанен в семейство Вираг. Като че ли се бях оставила на някаква сила, която разплиташе възела, всъщност, подсъзнателно започвах да разбирам какво се случва, защото в главата ми блесна цялата история. Майката на този мъж била от семейство Вираг. „Как се казва майка ви”? Знаех отговора. „Казваше се Марика.” Казваше? Да, починала преди една година. А баща му загинал на фронта, докато майка му била бременна. Всичко от моя пъзел идваше на мястото си. Марика е останала цял живот вярна на Професора. Не го беше потърсила, за да му съобщи, че имат син. Казваше се Петер. Точно както Професора!
Докато разговаряхме, се появи и другото доказателство. Но само аз можех да го разпозная. Девойка, вероятно на седемнадесет-осемнадесет години. Това беше неговата внучка. Това беше моята жена, която търси себе си. Разбира се, малко по-различна, но аз знаех прекрасно, ако нарисувам картината така, че лицето да има очи, нос и устни, какво би се получило.
Сбогувахме се като добри приятели.
По пътя към България не мислех за нищо друго, освен за това, как да постъпя. Дали Професорът трябва да знае, че има син, жив син, който е одрал кожата му? Дали аз имам правото да му го кажа? Разпъвах се на кръст от тези въпроси. Но знаех едно – че ще открия Професора и ще му кажа, че ул. Ракоци 79 съществува, но на мястото на старата къща е построен кокетен триетажен блок. А по-нататък...
По-нататък, както дòйде.
Горещият августовски ден отново вървях по същия тротоар към Унгарския център. Припомних си чувството на щастие, което зимата, по време на изложбата, ме беше превзело. Сега като че ли не го изпитвах по същия начин. Нещо ми горчеше в устата.
В центъра попитах знаят ли в коя кооперация живее Професорът. Една от служителките ме погледна доста учудено и ме попита дали го познавам. Разказах ù как се бяхме запознали и че съм решила просто да го видя. Тя замълча. После добави тихо:
- Професорът си отиде... Преди няколко дена...
Излязох от центъра, дълбоко потресена. Не помня по кои улици вървях, а сълзите ми извираха, без да мога да ги контролирам.
С цялото си сърце чувствах, че душите на Марика и Професора са се срещнали вече...

Дали дъщеря му трябва да знае, че има брат?
Не преставам да се питам...
Но съм сигурна, че отговорът ще ме намери сам.

https://www.facebook.com/Jen.Paintings.and.Books/photos/pb.110718049004133.-2207520000.1460575239./806209622788302/?type=3&theater

© Евгения Маринчева-Jen
20-21 юни 2011