автор: AnSlav

Осем седмици по-късно…

Събудих се малко след осем сутринта. Слънцето огряваше цялата стая, толкова ярко и топло. Надигнах се с неохота от леглото и се отправих към банята. Широка и изцяло в златно и синьо, банята е едно от любимите ми места в модерния апартамент…
Взех душ с хладка вода и побързах да се облека. Докато мажех тялото си с лосион не можех да не се зарадвам на страхотния си тен. Тялото ми бе станало с цвят на млечен шоколад. Сложих си бяло бельо и извадих от гардероба една от новите си тънки памучни рокли в светли тонове. Сложих си гланц за устни и спирала. Обух си ниски кожени сандали с коралови ширити и излязох.
Навън ме посрещна жежко време и ежедневната суета на големия град. Местните вървяха забързано в различни посоки, телефони звъняха, а шумните туристи си пробиваха път, стиснали карти в ръце. Свих зад първата пресечка и съвсем скоро стигнах до малко кафене. Седнах на любимата си маса. Тук, по-далеко от глъчката можех да се отпусна. Поех дълбоко дъх и издишах. Все още не бях свикнала напълно с влажния въздух на Рабат — Мароко.
Гледката от кафенето е спираща дъха. Бях пристрастена към нея, всеки ден имах нужда от поредната доза. Градът лежеше в краката ми с хилядите къщи и ниски сгради всички в бяло, разпръснати, без строга подредба. Тънка ивица златист, нежен, ситен пясък, а след него необятната шир на Атлантическо море. Красиви цветове във всички нюанси на синьо и зелено се смесваха пред очите ми.
—Sabah al khair! (Добро утро!) — поздрави ме сервитьора.
—Sabah al noor! (Да е светъл денят ти!) — отвърнах, с доста силен акцент.
— Jebli shai? (Още чай?)
— Min fudluk! (Моля!)
Чаят им е ароматен и топъл, поръчвах си го обикновено с каничка мляко и няколко лъжици мед. Точно от това имах нужда, за да се освежа в тези горещини. След краткия ми разговор, oставайки сама се заех отново да съзерцавам вторият по големина град в Мароко. Невероятен и завладяващ!
Телефонът иззвъня.
— Таня, къде си? Ще закъснеем за срещата? — гласът му звучеше напрегнато и ме върна в реалността.
— Идвам! След двадесет минути ще съм при теб.
Последва кратко мълчание…
— Таня, отново си в кафенето, нали? — представих си как се усмихва при тези думи.
— Наистина съм тук, просто този чай… а и тази гледка, много ме радват…
— Няма нужда да ми обясняваш! Чакам те в офиса и… обичам те, нали го знаеш?
— Обичам те и аз!
Изпих чая си, платих и се отправих към офиса. Въздухът трепкаше пред мен. Наметнах през глава дълъг и широк бял шал и се забързах.
Той стоеше и ме чакаше. Отпуснат на кожения диван въздъхна облекчено, виждайки ме. Бе така съвършен, висок и мургав. Също като мен — придобил силен тен и спокойно изражение на лицето.
— На косъм бяхме да закъснеем, Таня!
— Знам, съжалявам! Все пак ме обичаш… или ми се счу… така че разчитам да не ми се караш много.
Приближих се и го целунах. Сигурно никога нямаше да ми омръзне. Вкусът и аромата на тялото му ме опияняваха.
След секунди, с делови израз на лицата, се отправихме на срещата с клиенти.


А ето и какво се случи, през тези осем седмици:

Макар, че именно аз бях настоявала да излезем с Галя, още докато седнахме в бара вече съжалявах. Сервилната обстановка, както и лошата музика ме отвратиха. Извиних се на приятелката си и я помолих да си тръгваме. Изпратих я до дома й, взех колата си и потеглих към вкъщи.
Паркирах трудно. Отново нямаше достатъчно място, повечето бяха спрели неправилно, та ми се наложи да направя поне пет маневри докато успея да оставя колата в такава позиция, че да мога да изляза безпроблемно на следващия ден. Слязох силно раздразнена и се запътих към блока, със забит в земята поглед.
Надигнах глава, за да отключа и едва не подскочих при вида на висока тъмна фигура.
— Таня! Спри!
Гласът му беше нежен, а тялото ми се закова. Можех само да го гледам, ала неспособна да кажа и дума. Пред очите ми беше сцената с красавицата от бензиностанцията.
— Не може да те открие човек!
— Особено, ако ми имаш номера? Не ми се вярва!
— След като се разделихме, съм забравил телефона си в таксито и така и не ми го предадоха от таксиметровата компания. А вярвай ми, опитах по много начини да си го върна. Надявах се да те срещна във фитнеса, но ти спря да ходиш там. Не знам къде работиш, а единственото, което знам за теб е домашният ти адрес. Та така, вече може би пети-шести път стоя пред твоя блок, с надеждата да те видя. Запознах се Мая от шестия етаж, с децата от третия, както и разходих кучето на възрастната дама от първия етаж. Макар и да съм доста чаровен, си мисля, че следващия път може би щяха да извикат полиция.
Стоях и слушах като омагьосана. Това беше всичко, което исках да чуя. Толкова пъти си представях как се срещаме и той ми разказва история, с която да повярвам, че още се интересува от мен.
— А жената, която беше с теб днес на бензиностанцията? Нямате ли връзка? Изглеждахте ми много близки?
— Близка ми е, наистина. Личи си казваш? Не ти ли направи впечатление, обаче, колко много общи черти имаме с нея? Не? Сестра ми е, Таня! И днес ходихме на ранна вечеря, за да имам после време пак малко да почакам пред дома ти.
Въздъхнах с голямо облекчение. Възможно ли е да не е приключила нашата история?
— Искаш ли да се качиш горе и да те почерпя един фреш? Трябва да пиеш витамини, че току-виж си се разболял от това течение пред блока…
— Много се надявах да ме поканиш! — въздъхна с пресилено облекчение. — Но дори и да не беше го сторила имам резервен вариант…
— Спри! Пази го като резервен! Представи си, че следващия път не склоня толкова лесно.
Качихме се в апартамента и го оставих да разглежда стаите, а аз се отправих право в кухнята, за да изцедя плодове. В първата свободна минута се загледах в огледалото и се опитах с няколко движения да оправя грима и прическата си. В този момент той ме прегърна през кръста и прошепна в ухото ми:
— Красива си!
— Аз… ами… в момента… много, много, не съм се оправила… — видях усмивката му и поех дълбоко дъх. Бях толкова нервна! — „Благодаря“ се казва при направен комплимент, нали?
— Таня, искам да те питам нещо? Пречката, която стоеше между нас при първата ни среща, още ли е валидна? Нещо ми подсказва, че това се е променило, но искам да го чуя от теб.
— Прав си, нещата се промениха. Не искам да говоря за това, поне не още. Няма друг в живота ми.
— Радвам се да го чуя!
Вечерта беше страхотна! Говорихме дълго, гледахме телевизия. Бяхме си поръчали пица от близкото бистро, защото към десет вечерта определено озверяхме от глад. Всичко водеше към един-единствен момент. И все пак не бяхме достатъчно уверени, за да…
След едно голямо уиски именно аз направих първата крачка. Спрях осветлението в хола и го помолих да затвори очи. Съблякох тениската му и опрях ръце у тялото му. Милвах всеки мускул по гърдите му. Започнах да го целувам, нежно и бавно. По врата и надолу по раменете. Плъзгах горещият си език бавно и мъчително. Доставяше ми удоволствие, да усещам как цялото му тяло се напрегна в очакване следващото ми действие. Набързо съблякох блузата си, свалих сутиена… Спрях да го целувам и точно когато рязко си поемаше дъх, допрях в гърба му голите си гърди. Продължих леко да се търкам в него, не спирайки да го целувам. Отпуснах глава така, че да може косата ми да се разстели по тялото му, исках да усеща всяка моя частица…
Беше вълшебна нощ, любихме се два пъти, след което заспахме. Събудих се към четири сутринта, за да установя колко удобно се бях сгушила в него. Главата ми, легнала на рамото му, а кракът ми беше преметнат върху неговите. Унесох се, спокойна и щастлива. Не ми се бе случвало от дълго време.
Дните минаваха бързо, едва изчаквах да свърша работа, за да се срещнем. Вечерите прекарвахме заедно. Скоро се почувствахме [i]заедно[/i], в пълния смисъл на думата. Вече знаех много за Николай. Освен, че беше моят фантастичен и романтичен музикант, това, с което си изкарваше прехраната бе близко до собствената ми професия. Семейството му притежаваше развит бизнес в консултинг-а. Главният им офис бе в София, но имаха представителства и в други държави.
Когато ми предложи, да работим заедно и да заминем в Мароко, изобщо не се поколебах. Щях да върша това, от което разбирам и щях да бъда с любимия си. С лекота приготвих багажа си — само два куфара. Не исках да вземам много от предишния си живот. Най-тъжно ми беше за Галя и двете доста поплакахме. Обещахме си да си ходим на гости, да се чуваме често и да не прекъсваме връзката си.
В деня на заминаването, хвърлих последен поглед на апартамента. В него бяха преминали последните ми няколко години. През изминалата седмица бях прехвърлила повечето мебели у Галя, а днес трябваше да го освободя. Преди да заключа, погледа ми спря върху моята любима закачалка в коридора. Не изпитах нищо. Оставих я… за следващите наематели…

Край!

Допълнителна информация
Автор: Антония Бакова
Редакция и корекция: Н. К. Перфилова