автор: zika

Зимният ден си отиваше. Още по икиндия, както казват хората по селата, се смрачи. В библиотеката беше топло и задимено. От лошото време кюмбето не теглеше и връщаше дима вътре.
Слушах и записвах на диктофона си няколкото самодейци. По тяхна молба ще пиша пиеса по действителни случки. Трябваше им за летния фестивал. Бяха се пременили и във въздуха се усещаше тържественост. И от греяната ракия, от спомените ли, денят стана празничен.
Пръв се престраши дядо Иван, а другите се оттеглиха, за да не пречат, в дъното, до печката.
- Значи, ние с Кръстьо бяхме приятели от деца. И в училище заедно и в казармата...и кум му станах. Абе, най-добрия ми приятел! Аз бях рус и синеок, а той – мургав, с черни очи.
Жените ни и те така, от малки дружки. Моята бяла, руса, слабичка – неговата тъмна и едра. Млади и хубави бяхме. Живеехме задружно, за всичко си помагахме.
Една мъка си имаха с булката му, със Спаска. Нямаха деца. А в нашия двор четирима сина припкаха, през кажи-речи, две години се раждаха.
Бая зор видя жената с тях, ама какво да правя – само да я погледна и бебето готово...
Един ден Кръстьо ме повика у тях, да говорим за нещо важно.
Сложили една трапеза, не ти е работа. Спаска издокарана, току през минута пълни чашите ни, а не обичаше да пием с Кръстьо. Бре, викам си, какво ли става - хапвам, пийвам и чакам да отвори дума за „нещото”.
А Кръстьо въздиша и няма, няма ме пита:
- Ти най-добрия приятел ли си ми?
- Да, да.. – кимам аз – да, бе!
Напи се той и заспа на масата, а аз, не дочакал „важното”, се прибрах.
Карахме така почти месец и изведнъж трапезите спряха. Кръстьо се запиля нанякъде и ме остави да помагам на жена му. Нямаше как - приятел в нужда се познава. А и мойта, все ме праща у тях – това направи, онова.
И се почна..., а жена му напращяла, да й се ненагледаш...бре, в грях ще се вкарам, щото Цането, моята, от децата рано се спаружи...
И се запилях и аз - по горите, на лов отидох. Две недели не се мярнах в село. Спях при овчарите, ама нямаше как и се прибрах, една нощ преди първи петли.
Таман се унесох и го чух да ме вика – Кръстьо, де.
Излизам и го гледам – с чифтето ме мери право в челото. Стъписах се.
- Ще те утрепя бе, така да знаеш. – през зъби цеди думите той.
Да е пиян, не е. Тоя е превъртял, мисля си аз и трая, да не взема нещо да го ядосам...
- Най-добрия приятел ми бил! – заплю ме той – Не си, така да знаеш. Ако беше
щеше да помогнеш.
Да му се невиди, ядосах се аз, цяло лято помагам и малко му било.
- На теб разчитахме, а ти... – хвърли пушката и ми тегли такава попръжня...
- Кажи бе, човек, какво става? – питам аз.
- Какво, какво? Аз съм ялов, не жената – разплака се той. – Детенце искам, детенце!
И твоята е съгласна, а ти бягаш вместо да....
Дядо Иван присви сините си очи и тихо рече:
- След, има, няма година, им се роди момиченце – синеоко..

- Всяко нещо на време трябва да се прави – започна баба Динка своя разказ и се прекръсти, за да си вдъхне кураж за изповядването. – Като млада бях много глупава... Дядо ти Цветан още от тогава обичаше чашката и всяка вечер се запиляваше по кръчмите. А аз, млада, хубава, все сама, все сама... беше ме страх, някой да не влезе, па да ме изплаши, затова залоствах всичко в къщата. Ей, лятно време въздух ми не стигаше, ама на ....
А ме заглеждаха и като мома и после, като капка бях.
Сега сте по-учени от нас и знаете, мъж като пие - в леглото спи. А аз, огън жена.
Е, времето си мина и в къщи ни дете, ни коте, както се казва. Бадева ми мина живота.
Най се сещам за един звеновод, Митко – вдовец беше - очите си остави у мен. Ката вечер идваше под прозорците, стои и пуши – чака ме, но аз скрита зад пердето само гледах. В гърлото ми беше заседнал, топях се по него. Представях си ръцете му – хубави ръце имаше, силни, а усмивката му ме караше да осъмвам в мисли за него.
Ама, на, залоствах и врати и прозорци. Таман да се престраша и той напусна селото – отиде да живее с някаква вдовица, че сам човек е за никъде.
Замисли се баба Динка, усмихна се тъжно и за миг, от очите й ме погледна млада недолюбена жена.
- А сега, чедо, спя на такова течение – ще ме отнесе – и няма кой да ме стресне.
Чист въздух му трябва на живота и акъл навреме...

Стрина Гина си донесе чашката с ракия, седна на крайчето на стола, огледа библиотеката и рече:
- Аз съм жертва на книгите. Не че не ги обичам – и сега без книга не мога, ама само любовни си взимам. Думата ми е за печатните грешки...
Беше му попаднала на моя една – „Как да се държим в обществото”. Чете я почти година, наизуст я научи. И като се почна, не ти е работа – отрови ни живота. Така не може, така пише, това – да, това – не. От сутрин до вечер ни преследваше и все грешни, все не се държахме като хората.
Що шамари отнесоха децата, що псувни - аз, по етикеция.
В село му излезе и прякор – Анго етикецията.... Навсякъде беше налепил листчета: да се отговори само с една думичка „да“ или „не“ е неучтиво; на вратата гостите не се посрещат от домакинята и домакина; прието е хлябът за обяда да не се реже и да не се ръфа, а от него да се отчупват малки парченца.
На сън да ни бутне и ние ги рецитирахме. Не смеехме да дишаме в негово присъствие...Абе зор голям!
Таман децата поотраснаха и той си отиде....
И един ден сина намери тази неговата книжка за етикецията. И чета аз и стигам до края, а там пише – печатни грешки. И какво да видя, пълно с тях: на еди коя си страница да се чете вместо „не”- „да”. И какво излиза, правили сме много неща на обратно. Ето това за гостите – домакинът и домакинята посрещат, не се сочи с пръст. Абе излагали сме се...
Отидох на гробището да му се карам. Казах му аз, всичко му казах и я запалих пустата му книжка. И за да не стане пожар – ама, това не го пиши – й се изпиках отгоре.
Като се прибрах, забраних да се споменава думата етикеция.
Това искам да кажеш в пиесата – за човещинката, а тя е и в „грешките”.


- Любов беше нашето, голяма любов. Затова като падна Стояна от ореха и се натроши, аз се радвах, че жива остана. Вярно, не й беше леко – операции, болки, ама аз летя, обичам я и все до нея. – чичо Борис говореше тихо, говореше на себе си.
- В началото не разбрах, че се променя, мислех си, че е от сакатлъка, от това, че трябваше да е с патерици цял живот. То на мен не ми пречеше. Исках само да сме заедно. Ама на нея й е пречело, скри се вкъщи, не искаше да ме вижда. И изведнъж се чу, че ще се омъжва, за момче от друго село. Зет щял да дойде. Сираче бил.
Ей, поболях се. Опитах да я видя, да поговорим, но не стана.
Запилях се по строежи. Обиколих страната, но все тя ми бе пред очите, все Стояна Минаха години, върнах се.
И какво е това чудо, а кажи – уж селото е малко, а ние с нея не се срещнахме нито веднъж.
Останах сам, не можах да пусна в сърцето си друга жена.
И знаеш ли какво си мисля, човек не помни какво е ял, какви дрехи е носил, помни само чувствата и все гледа да ги извика и да си припомни. Успокоява ги, плаче, милва ги и си ги къта до гроб. И къде ли отиват после, като умреш, като само ти си ги знаеш... Даже да говориш за тях не можеш - как да предадеш магията... как да кажеш за припарването под сърцето, за трепета от погледа й, от само вашата си тайна... Слаби са думите, слаби.
До ден днешен се опитвам да разбера, защо така избра – доверие ли ми нямаше, друго ли, не знам.
Е, като се видим горе ще разбера...
Не мисли, че се оплаквам, не!
Душата ми е пълна с любов към живота, пустия. И ако трябва пак ще го изживея, заради нея, заради тази любов.

Гледах старците, а в душата ми и жал и възхита и сълзи - от мъдростта и усещането им за живота. Мислех си, колко малко познаваме хората, колко малко знаем един за друг. От всичките изживени години, бяха скътали в сърцата есенцията на съдбата си - кратък разказ за пиеса.
И като, че в отговор на мислите ми, падна мъгла, закри къщите, закри света. Остана само невидимото присъствие на онова, което ни правеше равни на Бога.
Остана любовта ни към живота.