автор: gitchka_gramatikova

Все някога ще дойдеш.
Ще поглеждам да те видя
да се носиш като облак чер
над разпукания път.
Ще бъде
разкопчана вечер. А може би
във утро полусънно
като бързей ще приижда смеха ти чорлав и скалист.

Ще притихвам.
По листопадната усмивка на суховея
се изпратиш триста конници да разпитват за мен.
Ще пия вода от извора изначален
и ще копнея
да си устните,
които ме кръщаваха до бяло.

Дотогава да те чувам смътно.
И ще бъдем рана.
Маранята розова с дъх на корен и на пепелище.
Ин и Ян.
И онази недопята песничка, която
си повтарях, докато славеят
прегризва глас в сценична треска...

Аз вярвам, че ще те видя.
Макар след сто години.
Какво са сто години самота пред един миг обреченост?
Обречи се на мен,
а аз ще се врека на чувството
да те имам всеки път,
когато се обхване необятност.

02.05.2011