автор: Stargazer

Никъде другаде не съм виждал такава кал. Черна, мазна, лепкава. Улиците бяха асфалтирани, но дворовете си останаха кални. През пролетните ваканции ходехме само с гумени ботуши. С тях като тръгнеш из двора, където ровят кокошките- докато стигнеш края, ставаш с пет сантиметра по-висок и с пет килограма по-тежък.
Стържи ги после на стъргалката половин час. А из нивите да влезеш, когато се топи снега- забрави! От тази кал идва и името на селото- Лепица. Кат са залепиш, нема отлепане- тъй казват лепичани.
Ама и пръстта, която дава тая кал, е един път! Сиво-черна, яка. Камъни из нея има нарядко и са едни лъскави, кафяви, като карамел Му. В нея, дето се вика, и дръжката на мотиката да забиеш напролет, и тя ще изкара листа. Всичко става на тази пръст. Жито, царевица, слънчоглед, домати, дини, лук, пипер, краставици, тикви... Една година си спомням беше станал бостан, за чудо и приказ. Само пъпешите бяха напълнили малката стаичка до половината. И ядохме, и сладко варихме, и пак не можахме да ги свършим и отидоха на прасетата. Само тогава съм ял сладко от пъпеши.
Хляб караха от съседното село. Дойде сутрин нисата, стоварят щайгите с хляба. В пластмасови щайги го караха, наредени селски хлябове вътре, два по два. Големи самуни, със запечена коричка, още топли. Като го извадят и замирише. Замирише на хляб. Няма друга такава миризма на света. Кисел леп, така му викаха. И пак беше най-сладкият, който съм ял. Отрежем по един крайшник, натъпчем го със сирене- на това му се вика мечка-вземем по един домат и ядем, та ни плющят ушите!
Магазини имаше няколко. Тях ги знаеха по името на магазинера, който продаваше в тях. Железарията- при Лило, смесения магазин- при Веселка, хоремага- при Немеца. От хоремага купувахме с каси лимонада. Половината-лимонда, другата половина-Алтай или Етър. А при Веселка караха банички и боза. Следобед ги караха, към четири часа. Вземи си една баничка и боза, и бягай да играеш на реката.
Тя минаваше край самото село. Викаха ѝ Барата. Малка рекичка, метър-два широка, до коляно дълбока. До градините имаше един вир, в който се киснеха биволите. С часове сме играли край нея. Като че пъпа ни беше хвърлен там.
Малка беше Барата, ама пролетно време прииждаше и на няколко пъти залива ниските части на селото. Нашата къща хем беше на площада в центъра на селото, хем зад нея бяха само градините, чак до реката. Та като придойдеше, Барата заливаше и нашия двор. Давеше пиленца, кокошки, де що имаше. Но и плъховете по дупките под сайванта виждаха зор.
След последното наводнение от общината се взе решение да се направи нещо. Докараха багери, с железните си челюсти те издъниха бреговете и изправиха коритото. Един дървен мост имаше над нея, за да минават хората- смъкнаха го и на негово място сложиха циментов. Не се виеше вече реката край къщите и вирът изчезна. Изкопаната пръст натрупаха като диги от двете страни и Барата се укроти. Не беше вече същата, някогашната Бара, с ниските тревисти брегове, зашумени с върби. Сега течеше права, като в бетонно корито.
Спомням си, че като копаеха багерите, ние ходехме да гледаме. От изкопаната пръст излизаха мидени черупки- бяха големи по петнайсетина сантиметра. Кога е имало такива миди в тази река, никой не знаеше.
Зад реката, над селото е ридът Мариновец. Нисък, обрасъл тук-там с рядка букова горица. Нищо и никакъв. Ама лепичани си му викат Гората. За тях той е единствената гора наоколо- на тази последна издънка от Предбалкана, последен редут, след който гордата и далечна Стара Планина най-накрая се предава, за да се претопи снишена и омаломощена в полето на Дунавската равнина. Погледни на север от Мариновец и ще видиш Дунава- няма какво да ти спре погледа. Равно, като тепсия.
Този рид има и друго име-Стражица. Едно време на него е имало стражева кула. От там и името. Построена била на самия рид, да следи какво става в равнината и да предва сигнали на крепостите към Хем. Служела е тази кула вярно на римляни, на ромеи и на българи. Защото по тия места хора е имало от памтивека. До съседното село, Чомаковци, има останки от три различни градове-крепости. Първата, където пътят Червен Бряг–Оряхово пресича Искъра по стария железен мост, строен от немците, е била римска. Сега от нея нищо не е останало, но основите на градската стена са били разкрити в самото село. Другите две са на варовиковото плато на десния бряг на Искъра. Едната е тракийско селище, оградена със земни насипи и валове, втората-средновековна българска защитна крепост. И от тях не е останало много. Ти остави каменната кариера на платото и селяните, които са си правели къщи и сайванти от камъните на крепостнити стени. Но и по нашата земя българска, кой когато е минал, все е гледал да затрие останалото от предните. Римляни, хуни, готи, авари, византийци, българи, турци- все един отбор юнаци.
Лепица е малко село, но старо. Казват, че следи от селище на това място има от преди поне хиляда и двеста години. Преди то е било по-настрани, в една местност, наречена Кленовит. Извор има там, от Дядо Адамово време. По някое време е каптиран, уловен е да пълни чучурите на чешма. Една студена вода тече, лед. Кленовитска вода, както и казват селяните. Този извор и чешмата никой не ги помни да са пресъхвали някога. И в най-големите жеги, когато в Барата жабите пъхтят от задуха и чешмите в дворовете пресъхват, в Кленовит чешмата си бълбука.
Наблизо има малък хълм. На него стоят стари надгробни камъни, със знаци по тях. Черти и кръгове, написано няма. Преди много години, по време на Междусъюзническата, румънците окупират тази част на България. Казват, че войници някои мрели от холера, та ги заровили на това място. За това и му викат Румънското гробище. Кой знае дали е вярно, но надгробните камъни не са румънски. От този хълм до тракйското селище и римския град край Чомаковци е два-три километра. Някои тогавашни големци ще да са погребани под тези камъни. Да лежат там на високо и да гледат земята си.
Сигурно и други така са си мислели, защото иманяри ходеха да копаят. Веднъж като минавах от там, имаше прясна дупка копана. Дали са намерили нещо, само те си знаят.
До хълма минава дълбок напоителен канал. Той пълнеше язовира и даваше вода за поливане. Водата се взимаше от Искъра. Една помпена станция дърпаше водата и по закопани в земята тръби я пращаше до този канал. На мястото, където тръбите излизаха на повърхността имаше голямо циментово корито, колкото къща. В него излизаше водата и тръгваше по открития канал. Като деца ни беше много страх да ходим там. Водата излизаше с глухо бучене, създаваше въртопи и течения. Там ако паднеш, няма излизане.
От този канал водата отиваше до друга помпена станция, която помпеше за напояване и пращаше на трета станция, която пък пълнеше язовира. До нея дълги години имаше паметник, с червена звезда отгоре.
През май 44-та трима партизани от местния отряд останали да денуват в храсталаците на синура на близката нива. Видял ли ги е собственика или те сами са му се обадили- не се знае. Може вода или тютюн да са му искали. Както и да е, пуснали го да си върви. И той, селската кратуна, вместо да си мълчи, взел, че отишъл, та казал на кмета- негов роднина. Кметът рекъл да изклинчи- какви шумкари, рекъл му. Шумкари са ти в главата!
Ама озни- не, видях ги.
Кой го знае какво е мислил. Кметът видял, че няма накъде. Ще се разбъбри тоя в кръчмата, ще кажат после, че кмета прикрива шумкарите. И взел, че се обадил в Околийското. Вдигат се полицията и жандармерията, подбират и селската защитна група- прости селяни, на които е дадена по една пушка.
Отиват те на нивата и бързо виждат сметката на партизаните. Те били млади момчета- двайсетина годишни. Единият бил от близко едно село, студент, учил за агроном. Двама са убити на място, третият- тежко ранен, карат в селото. Там ги излагат на показ пред общината, пред нашата къща. Тя нали е на площада и има балкон, там сложили картечен пост. Дърпал се тогава пра-дядо ми, викал, че не ще огън в неговата къща, но кой го пита!
После селяните викали на ония от селската защита- еее, вия изтрепаате партизаните!
А бе, ния дали ги изтрепааме,- рекли те- не се знае, ама барем си попуцааме.
Тъй, ама след някой и друг месец партизаните слезли от горите и ела, че ми требваш! Пра-дядо ми и той доста бой отнесъл, ама пак се отървал. Та такава ми ти една работа, селска и проста. Никой не спечелил от нея, само много къщи се зачернили.
После на това място направили помпената станция и я нарекли Петолъчката. Сега паметникът го няма. Помпената станция и тя немее с избитите си прозорци, сякаш засрамена от вида си. В залите вътре всичко е разграбено и разбито. Скоро от нея ще останат само основите. Като на крепостите.
Каналът и той е празен, няма вече кой да полива и да пълни язовира. И ракетната площадка срещу градушките също я няма. Сега Господ ще пои нивите и ще ги пази от градушки.
А градушки дал Господ! Лятно време в Лепица жегата стига до 40 градуса, ни ветрец полъхва, нито прохлада идва от някъде. И току виж зачернее се облакът, идва все по-близо, става все по-голям и по тъмен. Тогава- паааат, паааат- загърмят ракетите. Излее се после един дъжд, реки рукнат по площада. Ние излизаме, цапаме из локвите, докато се намокрим целите. Стоим на слънцето след това и за нищо време всичко става сухо.
На площада има и друг паметник, войнишки. На лепичани, паднали във войните. Стои си той там, носи имената на тия, дето костите са си оставили нейде по полята. Сиромаси, оръфляци, пратени да се бият срещу други като тях. Това им е наградата- че им стоят там имената, който мине, да прочете, да ги помене.
Стига да има кой да мине.

***
За последно бях там преди повече от петнадесет години. Баба ми беше още жива. После и тя си отиде, но аз не можах да ида на погребението ѝ. Трбваше да работя, а и самолетните билети бяха скъпи.
Къщата е отдавна продадена. Чух, че била празна и по едно време цигани се били нанесли да живеят в нея. Сега и циганите ги нямало вече.
Гледам я Лепица по Гугъл Земя. Гледам я, и нещо ме стиска за гърлото.