автор: zika

Топла лятна вечер. На гости съм на баба. Обичам да идвам в това малко тракийско селце и да си говоря с нея. Звуци, миризми - всичко е като от детските ми дни. Напалили сме огън и пушим цигари до огнището на двора.
Баба ги пуши една след друга и ме разпитва за децата, работата и за всичко, за което се сети. Като се умори да пита, заговаряме за рода и едно време. Всеки път се заричам да запиша разказите, така както звучат от устата й, за да не изчезнат някога заедно с нея.
Най-ми харесва историята за нейната прабаба Василя - звучи като тъжна и страшна легенда. Когато бях малка много се плашех, но все исках да ми я разказва.
Дълго седим и си говорим, но баба е над осемдесетте и умората я надвива. На мен не ми се спи и реших да остана още малко до огъня. Гледам двора, облят от ярката луна, и слушам нощната песен на щурците. Топлината от огнището ме унася и като че се пренасям в друго време. Чувам тъжния глас на Василя...

... Душна нощ! Въртя се в постелята - не мога да заспя. Ризата ми лепне от пот и ми е едно неспокойно. От луната е - облещила се е в прозорчето, кръгла и червена. А и това скърцане на портата...баба е забравила да залости. Толкова е задушно, че даже жабите и щурчетата мълчат. Преваля полунощ, а трябва да ставам рано - хляб да пека за жетварите. Като че ли нещо бута портата, ама нали е тежка - не може да я отвори. Сигурно е кравата на Кел Куртьо - често бяга и обикаля селото. То и име излезе - „какво обикаляш, като Кел-Куртовата”. Ставам, боса и по риза, да затворя. Земята е топла. Докато стигна, портата се отвори и в двора влезе кон, с човек на гърба си. Човекът виси настрани и стене. Не се плаша лесно, но се стреснах и - а да извикам - той падна в краката ми.
Боже! Целият е в кръв! Опитвам да го повдигна и бутам дисагите от коня - на земята със звън се изсипват златни монети. Стоя онемяла, не мога очите си да отместя от златото, заравям ръцете си в него и като омагьосана го оставям да се стича от пръстите ми...
... Въпреки топлата нощ треперя, свита на кравай - така ме тресе, че чак зъбите ми тракат. Студена пот ме облива и хапя юмруците си, за да не викам.
Какво сторих!? Още не мога да дойда на себе си - всичко ми се струва като сън. Запушвам си ушите, но пак го чувам да крещи името ми - защо ли му го казах...
Виждам светлите очи вперени в мен и чувам гласа му:
- Васильо, проклета да си Васильо!
Жив го бутнах в реката, а златото закопах отзад под дувара.

Като в просъница дочувам гласа на мама - довела е поредната знахарка.
- Нещо е уплашило момичето! Ще й бая за страх.
- Не знам вече какво да сторим, с кого да говорим!? Лежи, не говори, само в стената гледа - стопила се е. И очите и едни такива, чак страшно ти става да ги гледаш!
- Дали да не я задомите?
- Бе, да я задомим, ама кой ще я вземе такава?
- Магия е, магия! Куршум ляхте ли?
- Ляхме, всичко опитахме... ама файда няма! Нощем пищи и не дава никой да я докосне. Отиде ми зян момичето! - разплака се мама.
Успях да се надигна чак към края на есента. Започнах да се храня и даже поседях няколко пъти на двора с дружките си. Дочу се, че е намерен убит турчин надолу по Луда Яна, но за злато никой не спомена. Нашето село е спокойно и такива слухове, много-много не ни засягат.
- Васильо, Васильо, къде си? - баба ме вика за вечеря.
Стоя притихнала до дувара и не отговарям. Затворила съм очи и слушам златото - туп-туп, като сърце бие. В корема си го усещам - толкова силно тупка, че едва дишам. Цялата се треса и се мъча да не заплача. А пустото му злато ме гледа с едни такива, светли като на турчина, очи и ми говори нещо. Навеждам се да чуя и падам на земята върху него, а то ми намига и се хили:
- Васильо, довечера те чакам на реката. Знаеш къде, нали? Васильо, сега ти си ми невеста.
Една ръка се подава от земята, и, а да ме сграбчи, но гласът на мама ме спасява.
- Ето къде си била! Защо лежиш, бе чедо? Лошо ли ти е? – казва мама и ме понася към къщи.
И започнах всяка нощ да ходя на реката. По онзи път...Да хвърлям камъни по турчина, та да ме остави на мира.
Заговори се в село, че се е появила самодива. Кой я види - болен ляга. Добитъкът се плаши от нея - само да я подуши и побеснява. Попът направи водосвет, Беят доведе ходжа и уж я прогониха...Ама щом луната се облещи и тя се обажда - смее ли се или плаче, никой не знае.
Кротки и сговорни са хората тук. Беят ни е добър, лошо на никого не е направил. Пък и сме близо до Татар Пазарджик, та си живеехме спокойно. А сега портите се залостваха по светло, сам човек навън не замръкваше и седенките почти спряха. Беят започна да вика, току през ден, някой пазвантин от града да преспи в селото.
Зимата мина все в приказки за Самодивата. Люта беше, та повече си седяхме в къщи. А и тя май се уплаши от студа, та ни се чуваше, ни се мяркаше. Изпролети се и работата по полето измести приказките. Тук-там я споменаваха, ама колкото да плашат децата, та да слушат.
Тате започна да прави нова къща за бате Стоян. Сгодиха се няколко от дружките ми и животът потече по старому. Аз работя за трима и щом мръкне лягам като пребита в постелята. Мама все ме гълчи, че не ям и съм станала кожа и кости.
А към полунощ идва турчинът и ляга до мен - мокър и студен. Навирам се в стената, плача и го моля да си ходи. Ама не ще и да ме чуе, държи ме за ръцете и ми говори до първи петли.
- Васильо, невесто - гладен съм, жаден! Стопли ме, Васильо! Много е студено в реката! - пита ме за златото, иска си го. Стискам очи, поне да не го гледам и от страх започвам да викам, но глас не излиза.
През деня пък златото ме следи иззад дувара, с очите му - къде ходя, какво правя. Без сили останах, затова реших да отида до Луда Яна и да му хвърля малко жълтици. Дано се задави с тях, та да престане. Изкопавам жълтиците и си пълня пазвата, а те тежки и кървави - парят ме.
Как съм стигнала - боса и по риза, не знам. До Луда Яна не е близо, а по заобиколния път, през деретата, е направо страшно. Гледам от високото и през сълзи викам:
- Ей, годенико, къде си? Дарове съм ти донесла! - хвърлям жълтиците една по една.
А той ме гледа от водата и ми казва:
- Хайде, Васильо, ела при мен! Ела да ме прегърнеш!
Очите му големи и светли ме омагьосват и аз пристъпвам към ръба на скалата. Тъкмо да скоча и някой ме сграбчи за ризата и ме събори на земята. Крещя и се мятам, но две силни и топли ръце ме държат здраво.
- Васильо, недей! Аз съм, не бой се!
Обръщам се и гледам - Делията от нашето село. Прегръща ме и ме целува, целува...
- Видях те какво направи, Васильо, ама на никого не съм казал. Няма и да кажа, ако станеш моя.
Оставих се и той ме понесе към колибата си.
От тази нощ турчинът ме остави на мира. От Делията се уплаши. Казваше се Пенчо, ама луди глави бяха в техния род, та им викаха делиите. И Беят гледаше да е в мир с тях. Майка му от години лежеше болна, а баща му се преби с коня тази зима. Малко земя им беше останала, та работеше като аргатин на бея.
Нему дадох жълтиците от пазвата си.
След един месец го накарах да ме иска от нашите - бях ,,трудна” от онази нощ.
- Малко ни е още момето, Пеньо, шестнайсет няма, пък и нещо е болнава - мама се опита да го отпрати.
- Не мога да чакам – отсече той.
Тате ме пита аз какво искам.
- Кажи Васильо, кажи татювото, дала ли си дума някому?
- Да, тате - дадох дума на Пенчо Делията, че ще бъда негова!
Спогледаха се мама и тате и дълго мълчаха. Па накрая тате му стисна с въздишка ръката.
Не знам какво са говорили, но насрочиха сватбата - след две недели. Дадох му още жълтици - да се приготви. Мама и тате се преместиха при бате Стоян, в новата къща.
От Делията поисках само едно - да живеем при баба. Съгласи се, къде ще ходи - знае, че златото е някъде тук.
Мина сватбата, мина и отмина. Делията работи здраво, аз къщата въртя и уж всичко е наред. Ама турчинът пак започна да идва и да ми говори:
- Васильо, това дете е мое! Искам си го, Васильо!
- Как ще го искаш, бре! На Делията е.
- Мое е, мое! Ще дойда да го взема!
И така по цял ден се разправям с турчина.
- Васильо, с кого говориш? - Баба е сляпа, ама чува.
- Гости ли са дошли?
- Никой няма, бабо. Никой! На бебето говоря!
Започна войната с Русия и турците побягнаха. Продаваха имотите си само срещу злато и заминаваха. Пратих Делията да говори с Бея. В града ходиха и всичко законно уредиха. Дели Пенчо купи земите му и ги плати със злато. С моето злато!
Одумваха ни в село. Едни говореха, че Беят му е подарил земите, защото му е син. Други, че Делията е намерил имане, но и това отмина. По-важни неща ставаха, та на хората не им беше до празни приказки.
Затаи се и турчинът. Чака да родя. И дочака, проклетникът!
Три дни се мъчих и родих момче. Делията от радост покани цялото село да яде и пие за здравето на първата му рожба. Не му се свидиха, ни виното, ни ракията. И на аргатите плати двойно. Не е шега работа - момче се е родило!
А мен сън не ме хваща, бебето не мога да кърмя. Мляко има за две, но щом вземех детето на гърдата си и то спираше. И уж е бебе, пък като го погледнех - турчинът е! И иска да яде! Как така ? Не мога да му дам да бозае от мен!
И докато се усетят, че нещо става, бебето изчезна. Навсякъде го търсиха, питаха и разпитваха всички в село - и нищо. Опитах да му кажа на Делията, ама онемях - отварям уста, но глас не излиза. А знам, само аз знам, кой ми взе детенцето - Турчинът го отнесе в реката, заедно с душата ми. Молих му се, плаках ... поне душата да ми остави! А той се смее:
- Не мога, Васильо – във водата тя ми е невеста, детето трябва да гледа!
Легнах в леглото и не станах - ни жива, ни мъртва. Свила съм се на кълбо и се мъча времето да върна.
Поболя се Делията от жал по мен и по първата си рожба. Вечер дойде, вземе ме в ръцете си и ме пита:
- Кажи, Васильо, какво направи с детето? Кажи, та да ти олекне! - Люлее ме като малко дете и ми говори, говори..
Казва ли се такова нещо? Мълча и си мисля:
,,Боже, Боже! Как без душа да живея?”

Лошо спах през нощта и въпреки това станах с петлите. Видях ситно изписаните листа на масата, прочетох ги и не можах да повярвам, че съм написала така историята. Даже не помня, че съм я писала, но почеркът е моят! През целия ден се питах - как ли ще я приеме баба?
Изчаках до вечерта и когато седнахме на двора я прочетох на глас. Баба пушеше, гледаше огъня и нито веднъж не ме прекъсна. А после се умълча, загледана в пламъка, и въздъхна тежко :
- Ще ти кажа нещо, което не съм споменавала. Като малка сънувах страшни сънища и все разпитвах баба си Вела...и потекоха спомените на моята баба Лазарина. Представих си я като малко момиченце - русо и синеоко...

- Бабо, бабо, разкажи ми пак за баба ти Василя!
- Какво за нея?
- За детенцето.
- Колко пъти ти го разказвах - наизуст го знаеш, Лазарино!
- Нищо, пак искам!
- Е, добре! Самодивата го е отнесла, казват.
- Не е самодивата, бабо. Турчинът е бил.
- Какъв турчин, бе чедо? Златото е било в дисагите на кон, но не е имало турчин.
- Зная, от него зная. От турчина, бабо!
- Бре дете! Плашиш ме!
- Идва с Василя нощем при мен. Стоят до леглото. Той ми говори, а тя дума не обелва. Много са тъжни, бабо. Тя е с три реда пендари на шията.
- Това не съм ти казвала! Родила е още две деца и млада се хвърлила от високото в реката. Така са я намерили - с три реда жълтици…И какво ти говори?
- С камък го е удряла, бабо! А той и се е молел да го пощади - да вземе златото, но жив да го остави. В очите я гледал и за името я питал... казал й своето - Мурад. Ама златото й взело ума и не го е пожалила. Удряла, удряла и като не успяла да го утрепе, жив го бутнала от високото в Луда Яна. С нейното име е полетял Мурад във водата:
- Васильо, проклета да си Васильо!
Баба Вела се кръсти изплашено.

- Лазарино! За вашия род със златна връв съм завързан! Златна и кървава. Ще чакам да пораснеш и да ми донесеш златото. И още нещо ми каза...ама си бях запушила ушите, бабо, че ми стана страшно!
- Утре в черквата ще идем, Лазарино! Свещи да запалим и молитва да кажем! Дано Бог се смили над душите им!