автор: zika

Ветрецът се промъкна заедно със здрачът и разхлади дворовете. Горещият ден най-после свърши. Вечерните звуци изпълниха с живот селото, замряло от летните жеги.
С тате тъкмо приключвахме вечерята, когато стринка Танка ни извика от градината си:
- Айде, идвате ли? Време е!
Тате взе столче, подаде едно на мен и каза:
- Отиваме на седянка.
И комшийката Гена се обади зад оградата:
- Иване, с баба Севда сме готови. Чакаме ви там!
Там се оказа асфалтираната главна уличка на селото, която е на двайсетина метра и се вижда от нашия двор. Настанихме се по столчетата и заговорихме за деня, жегата и гостите от събота и неделя.
Уличката се спуска плавно надолу към селския кладенец, а нагоре на около
петдесетина метра от нас свършва с малко площадче. Животът на селото е съсредоточен на него. Тук спира градският автобус. Тук са кметството, магазина, библиотеката, пенсионерският клуб и единственото барче в една от къщите, и селското паркче с пейки. Пейки има и около паметника на убития партизанин. Тук се лепят некролозите и се обсъждат новините.
- Гено, пусна ли тотото? - пита баба Севда.
- Пуснаха ми го още в събота моите. От неделното теглене нямам нищо. Ще чакам в четвъртък.
- Защо пускаш, като не печелиш?
- За да спя по-добре!
Отговорът ни изненада и всички я погледнахме.
- Вечер като си легна и почна да мисля за мъжа ми, Бог да го прости, за сина ми и развода му, сън не ме хваща. А откак пускам фиш е лесно. Лягам в леглото и печеля джакпота! След което започвам да купувам, да обзавеждам, да пътувам, да помагам на всички.., и като се задълбая в подробности заспивам щастлива и не мръдвам до сутринта.
Засмях се само аз. Другите се умълчаха, мислейки за своето си безсъние...
Странна група сме. Всички са над седемдесет, по-точно, баба Севда е на осемдесет и пет, следва тате с осемдесет и една, стринка Танка и комшийката Гена са млади - на по седемдесет и пет години. Само баба Севда си живее все в селото. Леля Гена е от града. Когато се пенсионираха с мъжът й купиха съседния двор и построиха къщата. Той почина миналата година и е погребан в селските гробища. Негова е крилатата фраза: „Таман жената направи гъз и аз фанаф да не мога”.
Стринка Танка и баща ми са се родили в селото, живели са извън него и сега са се върнали „на спокойствие и чист въздух” - както казва тате.
Стринка е жена на брата на тате, вдовица от няколко години. А аз съм на гости за десетина дни на баща ми - подполковник от запаса - правим зимнината.
Имат неписано правило, което се стараят да спазват. В събота и неделя не се събират и не си ходят на гости. Тези дни са за децата, внуците и за каквито гости дойдат. Е, ако някой е останал сам, което се случва често, все ще измисли причина да се види с гостите на другите, поне за малко.
- Какво стана в сериала - пита баба Севда. - нали не чувам добре, та нещо не разбрах.
Обсъдихме филмите, сериалите и новините. Разговорът тече вяло, а и главната улица е пуста, от половин час не е минал никой.
И тогава се показаха козите, поклащайки хлопките на вратовете си. Вървяха бавно, отклоняваха се във всички посоки, за да похапнат от клоните и храстите от двете страни на пътя. Жените се оживиха и загледаха приближаващите кози.
Първата се изравни с нас. Вперихме очи в нея.
- Я какво и е едро вимето! - възкликна баба Севда. - Едно време и на стопанката й Мара бозките бяха такива, ама като роди нямаше мляко, та аз и кърмех детето.
- То не е много хубаво да са ти едри гърдите, само ти тежат и пречат. - вметна комшийката Гена.
- Абе, мъжете на мръвка налитат! - обобщи Стринка.
Доближиха ни още три.
- На Гина, Цветан и Янковица - посочи баба Севда. - Какво стана с момчето на Цветан? Паряса ли го жена му?
- Паряса го! Ама си е довел друга, с детенце. Че то като не може да си направи, поне да отгледа чуждото, а тя - вдовица била - каза комшийката Гена.
- Янковица и Гина още ли са скарани? - попита Стринка. - Те пък не могат да си разделят гробището!
- Вчера си говореха. Не ми изглеждаха скарани - обади се и тате.
Козите вече бяха пет накуп. Гледах бабите с интерес - сега как ще се справят!
- Чонковата, Стояновата, на Магда, на баба Цвята и на Ивана магазинерката – ,,изстреля” баба Севда.
- Чонкови разреждат млякото, сиренето на Магда е най-добро. Я, Стояновата нещо куца, а Ивана каза, че повече няма да гледа коза. - на един дъх обясни леля Гена.
- Че защо и е да гледа, като може да краде от магазина. - вметна Стринка.
- Стоян оправи ли се от удара? - пита тате
- Нас могат да ни оправят само двата метра! - въздъхна баба Севда.
На хоризонта се появиха десетина кози. Въздухът се изпълни с наситена животинска миризма и приятното подрънкване на хлопките. Стариците се изправиха, за да не изпуснат някоя. Оглеждаха ги съсредоточено и започнаха:
Гена:
- На комбайнерчето козите са много гърчави, сигурно имат глисти! Ама и те градски хора, хем не разбират, хем не питат!
Баба Севда чула-недочула:
- А пипа, пипа! Де що има млада булка все е пипана от него!
Стринка Танка:
- Чуйте, колко са фалшиви хлопките на Лилянините, също като нея. Ей, що зор видяхме във фолклорната група, докато я накараме да си отваря само устата. Ама иначе пълни сцената със стоте си кила.
Започнах да ръкопляскам и да се смея, сълзи потекоха от очите ми, но това само ги накара да ускорят темпото. Смееха се с мен и не спираха. Заедно с козите пред нас се появи цялото село! Веселото се преплиташе с тъжното, хумор и любов вървяха заедно със самоиронията и надеждата.
Изнизаха се козите, замлъкнахме и ние. Иззвъня телефонът на баба Севда.
- Вечерната проверка започна! – засмя се тате.
Изчакахме я да докладва на дъщеря си, че е жива и здрава и се разбързахме, със столчетата в ръце, да не изпуснем поредния сериал.
Чакаха ни огромните дворове и пустите къщи със светещите телевизори.
- До утре!
- А, Гене! И аз тази нощ ще спечеля джакпота - докато натъкмя кухнята и току виж
съм заспала - смеейки се каза баба Севда.
- То за заспиване все ще го докараме, ама за събуждането не се знае - весело отговори комшийката Гена.
- Ей, който пръв се събуди, да провери останалите, че може някой да удари баш джакпота! – включи се и Стрина.
- Пепел ти на езика! – измърмори тате.
Нощта се спусна – тиха и звездна. Тук-там излайваше по някое куче, но и то не можеше да спре песента на щурчетата.
Дълго се въртях в леглото. Мислех си, как ли са заспивали едно време, като е нямало телевизия и джакпот. Дали желанието за ,,печалбата” ни успокоява или мечтата да я споделим.
На разсъмване реших да пробвам с джакпота....
Когато се събудих, слънцето беше високо в небето. Напечената земя ухаеше на ябълки.