автор: zika

Стоях по средата на „Славейков” и чаках. Подухваше мартенски вятър и въпреки слънцето, все още миришеше на зима. Забелязах го пръв. Висок, слаб и прегърбен, с дрипаво палто - колебливо пристъпваше по плочките. Ръцете му висяха отстрани като чужди. Хората или се отдръпваха, или го заобикаляха.
От време на време, с извинителна усмивка, се взираше в най-близките лица.
Гледах право в него и чаках да ме забележи. Най-после очите ни се срещнаха и той, озадачен, се приближи и спря на няколко метра от мен.
- Здрасти! Чакам те от доста дни – казах аз.
- Не те познавам!
- Тогава, защо спря?
- Само ти ме погледна в очите. Защо?
- Имам си причина.
- Каква?
- Трябва да говоря с теб. Важно е! Предлагам ти да седнем някъде на топло и да поприказваме.
- Пари имаш ли?
- Имам. Ще хапнем и пийнем по нещо, става ли?
- Добре! – съгласи се той.
Мълчаливо се отправихме към близкото кафене. Познавам собственика, а и по това време е почти празно. Гнусливо ни заобикаляха и ние вървяхме необезпокоявани по тротоара. Настанихме се до прозореца.
- Какво искаш? – попитах аз.
- Първо да пийна нещо, че да вляза във форма.
- За хапване какво да бъде?
- Каквото за теб - такова, но за пиене – ракия, голяма.
Докато чакахме се опитах дискретно да го разгледам. Косата му, дълга и мръсна, падаше върху очите. Длъгнестото му лице беше бледо и зачервеният му нос се открояваше. От притеснение хапеше устната си. Единствено новите очила му придаваха по-спретнат вид.
Погледна ме чак след няколко глътки ракия.
- Е, казвай, какво е толкова важно, че трябва да говориш с мен?
- Спокойно! Има време за всичко! Първо хапни и пийни.
- Да не си новият приятел на бившата?
- Не, не съм! Не я познавам, но можеш да ми разкажеш за нея.
На лицето му се появи изненада.
- Тя пък какво те интересува?
- Ти ме интересуваш, а тя е част от живота ти, нали така?
- Ще има ли още пиене?
- Да.
- А водка може ли, ама хубава марка?
- Сега ли искаш водката?
- Е, може и после, като изпия ракията, а и от няколко дни не съм ял като хората...
Хапна малко, след което с въздишка каза:
- Питай! Сигурно пишеш книга. Но да знаеш, че съм алкохолик!
Чудех се откъде да започна.
- Защо пиеш?
Въпросът ми, кой знае защо, го развесели.
- Да не си психиатър? Минал съм вече през това - няколко пъти лежах в клиника за алкохолици. Бореше се за мен жената, бившата де.
- Не съм психиатър. Та, защо си станал алкохолик?
- Виж, не знам какво да ти отговоря! Давал съм различни обяснения, но едва ли са близо до истината.
- В твой интерес е да отговориш искрено!
- Защо в мой интерес? Пари ли ще ми дадеш? Гледай да са повече!
- Ако трябва, ще ти дам. За теб парите ли са най-важното нещо в живота? Мислиш ли, че могат да го променят? Разбира се, ако не го харесваш такъв, какъвто е сега?
Изгледа ме все едно, че съм луд и наведе глава.
- Всеки човек се бори да осъществи това, което иска – поясних аз. - И като видиш какъв си в момента - значи това е твоето най-голямо желание. Ето, ти си алкохолик. Другите са се опитвали да те променят като те лекуват, но не се е получило. Защото ти искаш да пиеш! Харесва ти да си алкохолик! Значи си един щастлив човек - сбъднал си мечтата си.
Погледна ме и тихо каза:
- Не ми харесва!
- Вярваш ли в чудеса?
- А трябва ли? Да не си от някоя секта? Не си губи времето с мен - не съм вярващ.
- Говоря за истинско, реално чудо, което да промени живота ти.
- С вълшебна пръчка, може би? – изсмя се той.
- Представи си, че мога да върна времето - там, където си прекрачил границата и си объркал нещата. Какво щеше да бъде, ако не пиеше?
Наведе глава и дълго не я вдигна. Май му беше трудно да схване смисъла на думите ми. Търпеливо зачаках.
- Ама ти наистина ли... можеш... това?
- Да! Мога! Но ти трябва да повярваш и да го поискаш!
- Ако не пиех - щях да съм със семейството си!
Знаеш ли какво искам най-много? Да съм полезен на децата си. Да ме уважават и ако може да се гордеят с мен. Имам синове - свестни деца! Ама ме презират! И с право! Не помня нищо от детството им. Как пораснаха не знам. Вместо да играят или учат викаха линейки за мен. Пиех тогава до припадък. Иначе съм кротък - пия и лежа, но ги беше срам от мен!
От двадесет години не работя, търкалям се пиян в леглото и пропуснах всичко.
А са страхотни математици! Като мен. Особено малкият - де що има олимпиади все е пръв и не само в България. Даваха го и по телевизията!
С тежките запои и болници попречих и на жена си да защити аспирантурата. Въпреки всичко тя не ме оставяше и сега ме наглежда. Страхотна жена - хубава, умна и състрадателна!
Чак когато пораснаха децата и станаха студенти я накараха да ме изгони. Онази нощ ги слушах от съседната стая как взеха решението. Тя се мъчеше да им обясни, че всъщност съм болен човек и не съм виновен - това е психическо заболяване.
Ама те наделяха:
,,Той ще те вкара в гроба, а ние искаме да живееш. Знаеш, че си болна.”
Тя никога не се оплаква, ама не е добре. Сега живея в стария апартамент на нашите. Мама почина, а сестра ми и баща ми не искат и да знаят за мен.
Ти сигурен ли си, че можеш... да оправиш нещата? – погледна ме с надежда той.
- Мога! Имам мисия - да те спася! Затова те търсех и чаках много дни.
- Защо пък да не опитам - с чудо и магия... не се обиждай, но така ми звучат думите ти - засмя се той. - Ще ти кажа нещо, което не смея да споделя с никого.
От взетото решение явно му олекна и продължи шепнейки:
- Лекуват алкохолизма като психическо заболяване, ама не е!
Това е дяволска намеса! Обсебване от Демон! От лекарствата той само се забавлява. Затова са безсилни лекарите. И знаеш ли как става? Явно излъчваме нещо неправилно и ни открива.
В началото си неспокоен, притесняваш се от всичко. Не вярваш, че ще се справиш с нещата от живота... започва да ти притреперва под сърцето.
В слънчевия сплит те атакува. Според една теория там е душата на човека!
След това идва страхът, ама такъв, че се парализираш. И слънчевият сплит започва да те боли. От болката не можеш да дишаш, потиш се и трепериш. Имаш чувството, че там има дупка, през която ти изтича енергията, волята - всичко.
Дълги дни лежиш и стискаш мястото с ръце. Не можеш да мислиш за нищо друго освен за алкохол - какъвто и да е. Защото само като му даваш алкохол, те оставя на мира.
Усещаш как болката намалява, страхът изчезва и светът отново става нормален.
Да, ама на Демона му трябва все повече и повече, за да те остави пак за малко. И се започва. Пие Демонът и си замезва с душата ти! От дупката в слънчевия сплит я къса, парче по парче, но не я взима цялата - явно и на него не му трябваме без души!
От усилието да ми обясни се задъха. Погледна ме дали му вярвам и попита:
- И сега какво следва?
- На всеки му е писано какво да се случи, ако избере даден живот. Избрал си трудни уроци за душата си. Трябва да знаеш, че никога не си сам по пътя. Много души са обещали да ти помагат. Демон не е предвиден - явно нещо се е объркало. Аз мога да го оправя. Ще променя съдбата ти – ще напишем друго послание-молба към небесните сили.
Предлагам ти да отидем у вас. Близо ли живееш?
- Не! Трябва да вземем такси. Обещал си и бутилка водка. Купи и свещи - няма ток.
Разбързахме се.
Апартаментът беше малък и полупразен. Намерих два счупени стола и се настанихме в кухнята. Запалих свещи. Започна да пие направо от шишето и да ме гледа любопитно.
- Само две думи може да има в молбата – казах аз. - Трябва да решиш кои да бъдат. Помисли внимателно!
Извадих специалните листа и молив и зачаках.
- Край! Това е първата - край на Демона, на алкохола, на стария живот.
Започна да се клати и да скандира думата - край, край, край!
Написах я и тържествено я изгорих.
- Втората дума? – попитах аз и се опитах да взема бутилката – водката се стичаше по дрехите му. Той не реагира.
Разтърсих го.
- Каква е другата дума?
- Начало! Ново начало! А Демона как ще изгониш? - промърмори той и заспа.
- Ще разбереш – казах аз.
Написах думите. Запалих листа от свещта, изчаках да се разгори и го хвърлих в локвичката алкохол на масата. Огънят лумна в синьо. Цветът, който улеснява изпълнението на желанията. Един много спокоен цвят, символ на мистериите. Цветът на правосъдието.
Отворих вратата и се затичах надолу по стълбите.
Застанах пред блока и се загледах в дима излизащ от прозорците. Не след дълго се чуха сирени.
Отдалечих се бавно, набирайки телефона на мама.
- Къде си? Кога ще се прибереш? – попита тя.
- Тук съм, тук – казах аз. - Имам малко работа. Ще се прибера след няколко дни, обещавам!
- Взимаш ли си лекарствата!? Не трябва да ги спираш! И моля те, не прави глупости!
Изведнъж ме обхвана гняв и омраза към нея.
- Спри да ми се бъркаш в живота! Ще правя каквото си искам!
Крещях, но думите ми се объркаха и неразбираеми преминаха във вой.
За да не се пръсна на парчета започнах да тичам. Тичах дълго и когато спрях, вече не помнех защо се бях ядосал.
Седнах в едно кафене, поръчах си бира и зачаках да се появи следващият изгубил пътя. Знаех, че щом се видим ще се познаем.