автор: lubara

- Ако си купя тази книга, ще ме направи ли щастлив- пита ме той и погледът му отново е вторачен някъде встрани.
Вече двадесет минути е в книжарницата. Млад, добре облечен, с черна шапка на главата. Отначало не ми направи някакво особено впечатление, но когато спомена, че трябва да запазим добрия тон и не довърши мисълта си, вече ми беше ясно, че с него трябва да се внимава.

Първо отброи стотинки за нещо дребно, веднага след това взе още два от същия артикул. Плати и тях. После пожела книгата на най-горния рафт, която има в заглавието си най-силното, което трябва да пазим в себе си. Вярата. Не случайно светата София е кръстила първата си дъщеря на нея, после е дошъл ред на надеждата и любовта.
Само че той никак не е уверен в себе си и така в колебание дали да си вземе книгата минаха тези минути. Накрая промърмори нещо и си тръгна. Но на излизане много ясно ми каза, че не е доволен от обслужването.
- Всеки има право на свое мнение- така му отвърнах и затворих вратата след него.
Бях отговорил, че не вярвам една книга да ни донесе щастието. За това да сме щастливи докато я четем, това го разбирам. Виж, да ни посочи пътя към него, това се случва, навярно. При все, че който събира познание, трупа печал.

Беше в края на работния ден, след минути отново отвори вратата.
- Все пак мисля да я взема- този път нищо не спомена за обслужването.
Протегнах се до горния рафт, прибрах двадесетолевката, която извади от портфейла си, тогава видях, че това не е последната му банкнота. Върнах му ресто една десетолевка и почуствах, че отново започва да се колебае.
- Като млад човек трябва да сте по-решителен. После може човек да съжалява за постъпките си, но ако не е наясно със себе си, по-добре е да не се захваща въобще –позволих си да изкажа мнението си, вече ми беше напълно ясен.
Минаха още десетина минути, в които първо ми върна единия артикул, аз му отброих обратно стотинките. После на няколко пъти си разменяхме пари-стока, вече не си спомням какво точно правихме, накрая си запази единия дребен артикул и отново се вторачи в книгата. Бях разбрал, че по професия е електроинженер, че иска да живее праведно, да бъде честен към себе си и света, да има семейство…
Тук вече ставаше въпрос май за надеждата…

Вече затварях, когато отново, за трети път, влезе в книжарницата. Бях му върнал десетте лева, книгата отново бях поставил на най-горния рафт.
- Все пак дали няма да е по-добре да я взема. Не към всеки изпитвам такова доверие- каза ми той. Последното какво значеше, не можах да разбера.
- Вижте, помислете си, утре отново може да дойдете, няма никакъв проблем- вече ми идваше в повече.
Оставих го да се колебае отвън, вече бях заключил вратата.

Минаха няколко седмици, все още не е идвал.
Но никога не се знае, а може би е срещнал и третата сестра някъде, ако разбирате какво искам да кажа…
И тази книга тогава защо ще му е, само да му мъти главата.

16.03.2016. Любомир Николов