автор: LeoBedrosian

„Най-добрия стоматолог в града“. Такова прозвище му бяха лепнали колегите и от тогава не може да се отърве от последствията му. Търсят го. Пациентите си записват часове след три месеца. Готови са да чакат, въпреки болките, въпреки цените и липсата на зъби. Готови са да понасят всичките адски мъки на сиво-синия му стол, да преминат през всичките кръгове на ада. Но само да са при него и младата му сестра с късата престилка.
А момчетата идваха и заради нея. Или най-вече заради нея. Да им завърже лигавника, да им се усмихне и да ги потопи в блаженото ложе на пишния си бюст, докато той ги прегледа и им каже, че зъбите им са наред. Най-много да им пломбира някой незначителен кариес или да им изчисти зъбния камък.

Но най-много го търсят за екстракция. Виртуоз е когато вади болен зъб. А те не усещат нищо. Загубват зъбите си, един след друг, плащат си и не усещат нищо. Това го натъжава. Има чувството, че руши, че разбива красиви усмивки, че краде захапката на пациентите. А те му благодарят и си отиват щастливи. Щастливи, че са останали и без последния си зъб и скоро ще им сложи изкуствени челюсти.

Не иска да вади повече зъби. Не иска да ограбва усмивките, да поврежда храносмилането, да руши! Иска да е съзидател, да гради и да дава, а не да взема. Но, какво да прави, като участта му е толкова дяволска. Ето, вчера красивото момиче, което не е лекувало острия си пулпит. Душата му плачеше, докато ръката с изкусно движение екстрактира болния дентум. А тя, горката, остана с отворени уста защото не беше усетила че губи част от себе си. И вместо да извика тя от болка от него се откъсна вопъла на загубата. При всеки изваден зъб пациента губеше част от тялото си, а той губеше част от душата си.

Спомни си случая на оня младеж, на който му бяха счупени всички предни зъби при злощастен инцидент. Счупени, а не избити. Не бе виждал по-потресаваща и кървава гледка в кариерата си. Наложи му се да извади дванадесет корена и когато свърши момчето, не само не беше го заболяло, а дори беше еректирало от вида на Диана, апетитната му асистентка. Това се казва професионалиъм. Да вадиш здрави корени, а пациента в ръцете ти да се дърви. Изкуствените зъби така добре му стояха, че Диана не можа да му устои и го дари с няколко романтични вечери, които той знаеше, че са били придружени със толкова еротика, на колко то бе способна хубавицата без снежно бялата престилка.

Е, има и някои бонуси, приятни допълнения, които компенсират смрадта от гнилите корени и неприятния дъх от нечия старческа уста. Понякога, когато няма пациенти двамата спускат щорите и тя му се отдава на зъболекарския стол безрезервно и без задръжки. Знае, че момичето го обича искрено, но не може да рискува семейството и социалното си положение заради едно дъхаво младо тяло, което и така може да притежава, когато си поиска. А тя усеща инстинктивно неговата тъга и се стреми да му даде всичко, за да бъде щастлив.

Така професионалния им живот продължава в полутъмния кабинет, пациентите остаряват, а годините отминават, като извадени зъби. Тогава, в един дъждовен следобед в кабинета влезе тя. Беше поуплашена и изглеждаше, като малко дете, на което му е паднало млечно зъбче. Косата ѝ бе леко разчорлена, а от роклята със цветовете на дъгата се стичаха ручейчета дъждовна вода.

- Докторе, имам проблем!
- Всички имаме проблеми, мила. Болка ли имаш?
- Ужасна, докторе! Моля, помогни ми – почти проплака девойката и го погледна с най-молещото изражение с което бе поглеждан през последните години.
- Е, няма да оставим пациент в безизходица, нали? Изтрий се с тази кърпа и седни на стола – пусна в употреба онзи професионален тон, с който успокояваше и най-притеснените си пациенти.
- Така, я отвори да видим…
- Уей ука от лясно – промърмори неразбираемо новодошлата, като се стремеше хем да отваря максимално устата си, хем да покаже къде точно я боли.
- Аха, и как си издържала до сега? Това трябва ужасно да те боли – свали очилата зъболекаря и лицето му придоби съвсем сериозно изражение – Опасявам се, че ще загубиш този зъб, мила!
- Но как, докторе – изплю се тя и обърна втрещеното си лице към него.
- Няма да усетиш нищо, обещавам. Всъщност ти вече си го усетила достатъчно.
- Но точно на мен ли, докторе!? – започна да се плаши не на шега и инстинктивно се хвана за подутата буза.
- Че защо, ти коя си?
- Аз съм Феята на зъбките…
- Аз пък съм Дядо Коледа. Само, че не нося подаръци на послушните феи, а им вадя болните зъбки. Отвори…
- Но аз не се шегувам! – почти заплашително го изгледа феята, а в гласа ѝ се усетиха нотки на укор, на който бяха способни само добрите феи.
- Тогава защо се притесняваш? Нали си Фея! На зъбките, значи ще направиш един фокус и ще ти порасне ново зъбче! Нали така? Сестра, приготви упойка, от по-силната!
- Докторе, изглежда ти не ми вярваш. Какво да направя, за да ме познаеш?

Тъжното му лице се отпуска. Обляга се на малката облегалка и сваля очилата от вдлъбнатината, която са оставили на носа му. Тая малката изглежда толкова искрена, че за малко да ѝ повярва. А Диана е готова да я измъчва с най-бързооборотната сонда от ревност.

- Добре, може да направиш нещо за мен.
- Казвай, че започва много да ме боли, ох!
- Не искам повече да вадя зъби. Искам да ги градя, да ги засаждам, как се казва? Не да руша, а да съзиждам. Нали си фея, приказно създание. Това трябва за теб да е просто, като детска игра!
- Дадено, но има едно условие. Не искам да ме боли, докторе. Иначе няма да се получи магията.
- Тук може да си напълно спокойна. Преживяването ти, даже ще е приятно. Отвори широко… такаа, сестра, подай екстрактор номер седемнадесет. Отвори де, не се страхувай! Ето, сега може да изплюваш – показа ѝ извадения зъб, който сякаш също се бе сгърчил от болка.
- Но готово ли е вече? Извади ли го докторе? – феята опипва празното място на челюстта си с език и не вярва, че всичко свърши така безболезнено – та ти си по-голям магьосник и от най-опитния небесен чудодеец!
- Два часа няма да се жабуриш и нищо топло няма да приемаш днес. Какво стана с нашата уговорка – поглежда саркастично момичето, докато то става от стола. Гъвкавото ѝ тяло се изправя, и той изведнъж забелязва, че роклята ѝ е суха, а косата е вчесана в най-красивата естествена прическа. Срещу него стои неземно създание, от което струи тайнствена светлина и изпълва душата му с мир и спокойствие, каквито не бе усещал отдавна. Феята му се усмихва нежно, а той усеща топлина, любов, хармония и щастие. Само Диана пък усеща скрита заплаха, странно чувство, че момичето със шарената рокля ще ѝ отнеме дълго завоюваната любов. Но е безсилна да направи каквото и да е. Стои изтукана в ъгъла и бавно се подава и тя на извиращото щастие.

Тогава в полу тъмния кабинет, осветяван само от прожектора над зъболекарския стол се случва чудото. Феята се усмихва с най-красивата усмивка на света и двамата втрещено виждат, как на празното място сред снежно белите ѝ зъби бавно изниква нов, здрав и съвършено оформен зъб.

- Сега повярвахте ли? – усмивката ѝ не слиза от лъчезарното лице – и понеже бе много добър с мен запази изваденото ми зъбче. Когато имаш нужда от мен, само го потрий, веднага ще дойда – изпя през смях Феята на зъбките и изчезва сред лазурната светлина.