автор: IGeorgieva

Росен шофираше щастливо по шосе 376 в посока Питсбърг, да точно така, Щатите. То не беше път, а слънце. Една дупчица нямаше, дори само нащрек да те държи. Ако си свикнал да криволичищ наляво-надясно, за да не си потрошиш колата, първите дни ти е едно такова неестествено. После, щеш не щеш, свикваш. Сега едничката грижа на Росен бе да открие отбивката за Грин три, която беше тук някъде.
Подсвиркваше си той и сам би си завиждал, ако познаваше това чувство. Да, ама откъде. Късметлия беше, откакто се помнеше. В училище, току да го вдигнеха да чете ненаписаното домашното, и някой друг го отнасяше. И не че не си търсеше белята, биеше се всяко междучасие, но с драскотина-две се отърваваше, а момичетата го харесваха точно толкова, колкото и той тях. Късметът бе здраво залепнал за него още от родилния дом, когато майка му бе плюла върху челото му, заклевайки съдбата да е благосклонна към детето й. Вече бе пораснал, но магията още работеше. То не беше само огромното парче лед, което веднъж се стовари с трясък точно зад гърба му, нито пък автобусът, който изпусна, а вечерта по новините съобщиха, че бил катастрофирал. Не, и на роднини случи, а това е по-трудно, отколкото зелена карта да вземеш. Ето, братовчед му го прие тук, в Америка, като брат, даже много повече от такъв, защото Петър, така се казваше домакинът му, с родния си брат не си говореше. Вече цяла седмица живееше у тях, а онзи и дума не даваше да се издума Росен да плаща. „Като си стъпиш на краката, тогава” – казваше му той. Започна да му търси работа. Записа го на курс по английски език, защото не можело иначе. Разреши му и да взема колата на жена му, когато тя не я ползва.
А, ето я отбивката, нямаше табела, но я помнеше. Росен даде мигач и премина в дясната лента, която правеше елегантен завой, за да го изведе от основното шосе. Ей сега тук ще се покаже горичката. Колата се носеше напред, но дърветата ги нямаше. Росен се сепна. Стояха си тук преди два дни и нямаше признаци да ходят някъде. Да продължи ли още малко? „Ако не улучиш отбивката, следващото включване е чак след двадесет мили”, помнеше ясно указанията на Петър. Росен уби скоростта, продължи още няколко метра и спря. Всичко наоколо му бе мъгляво като в час по физика. Какво да прави? Следващата отбивка трябва да е била. Непознатият път го гледаше с превъзходството на катаджия, който пита за аптечката. Росен обаче не страдаше от липса на решителност, той запали колата, вкара задната скорост и натисна педала на газта. Автомобилът се понесе плавно и уверено нагоре към завоя, който щеше да го върне обратно на главното шосе. Въпреки че беше извил врат назад, за да следи пътя, видя спускащия се автомобил секунда преди онзи да го удари. Чу се трясък и хрущене на ламарина. Ужас! Сега го загази. Чисто нарушение, това беше ясно. Можеше, разбира се, да обяснява колкото си ще, че е сбъркал пътя и е искал да се върне някакви си двеста метра назад. Ето го, онзи излезе от колата, тъжно впил поглед в изкривената предница. Като че изглеждаше и ядосан. Тръгна към Росен. Последният свали стъклото.
- Извинявай, браточка, какво да се справи, стана случайно.
Американецът излая нещо, от което нарушителят не разбра нищо.
- Ще се разберем, брат, да не мислиш, че съм го направил нарочно.
Американецът, зачервен, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и започна нервно, както се стори на Росен, да се обяснява по него.
- Споко бе, брат, нали никой не е умрял. Даже ако се дръпнеш малко – показваше му и с жестове Росен, - аз ще си изляза нагоре, пък ти нали си имаш застраховка.
Американецът, преградил пътя за отстъпление, не даваше вид, че ще ходи където и да било. Росен затърси в жабката. Там пазеше едно спасително листче с името и телефона на Петър. След има-няма пет минути, се чу сирена и една полицейска кола със сини светлини спря пред Росен. Бяха пристигнали по-бързо, отколкото най-спешната помощ у нас. Униформените излязоха и сериозно се заеха да оглеждат местопроизшествието. Американецът разпалено заобяснява нещо на полицаите. Те го слушаха, но не отделяха очи от колите. Единият се приближи към Росен и опита да проведе разговор.
- Съжалявам – каза Росен. – Грешка. Голяма. Няма да се повтори.
Служителят на реда продължи да му говори на неговия си език, но Росен само му подаде обичайните документи и листчето с данните на Петър. Полицаят набра номера и отсреща му вдигнаха. Дано братчедът не се замота, молеше се нарушителят на американския ред. След около двадесет мъчителни минути, в които полицаите правеха снимки, попълваха разни формуляри и клатеха глави, Росен видя познатия шевролет.
- Какво стана, бе човек? – чу най-после родна реч той.
Росен започна да разказва и още не беше свършил, когато за негов ужас единият от полицаите свали белезниците от колана си. Но не, не тръгна към него, вместо това обърна американеца и закопча ръцете зад гърба му. Поведе го към полицейската кола, отвори задната врата и го вкара вътре като пазеше главата му, точно като по филмите. Петър недоумяваше.
- Арестувате ли го? – запита на английски той.
- Разбира се. Не само е блъснал колата пред него, а твърди, че тя е вървяла назад. Или е полудял, или пиян, или дрогиран. Ще го водим в управлението, там ще установим какъв точно е случая.
Без да губят повече време, полицаите се настаниха в служебния си автомобил, махнаха им за сбогом и отпътуваха тържествено с нарушителя.

Ирена Георгиева