автор: cattiva2511

Първа глава

„Веднъж Реми ми разказа, че чел за един учен. Той си падал по котки и кутии. Затварял котката в кутия. И след това, за да стане по-интересно… слагал някакъв уред вътре… който изпускал отровен газ. Така… Ученият не знаел, кога машината ще изпусне газ и кога не. Единственият начин да разбере със сигурност бил да погледне в кутията. Ето я научната част: Преди да я отвори той преценил, че котката трябва да е жива… и мъртва. Ако едното от двете е възможно, значи и другото трябва да е възможно. От тогава не мога да забравя за тази история…
И сега малко за мен. Моето име е Уитни Стоун. И какво може да ви засяга това? Фактът, че ако не плащате навреме таксите си към Съюза, ще ви намеря и ще си прибера дълговете.
От колко време работя за Съюза? Да речем откакто се родих отново!
Моят баща, моят мил баща, беше един долен сутеньор, наркоман и комарджия. Училището, което посещавах бе едно от най-долнопробните заведения, но единственото, което можех да си позволя. Един ден властите дойдоха и прибраха баща ми… крайно време беше да се сетят! Тогава минах към Програмата. Коя програма, ще попитате вие? Програмата за обучение на Разпоредители към Съюза.
Сега… моята работа е проста. Не можете да си плащате колата, банката си я прибира! Не можете да си плащате ипотеката на къщата, банката си взима и нея! Не можете да си изплатите черния дроб… тук се включвам аз!“
— Стоун, радвам се, че дойде! — Уитни се усмихна на Франк. Наскоро претърпя два инцидента, които я лишиха от работа за известно време.
Инцидент едно: По невнимание, докато гонеше един „неплащач“ падна и се наръга със собствения си нож. Може би факта, че бе доста пияна същата нощ й изигра лоша шега, но чувството бе неприятно. Не откъм болка, Уитни бе свикнала с нея… откъм подигравките от страна на Джейк, единственият човек, когото можеше да нарече свой приятел.
Инцидент две: Дългогодишният й колега и приятел Реми, застана срещу Съюза и се наложи тя и Джейк да го спрат. До тук добре, но на излизане от сградата, където заловиха Реми и Бет (жената, заради която той се обърна срещу своите) част от тавана се срути и нокаутира Уитни.
Заради тези два, малки проблема, Франк я помоли да си остане у дома за известно време. Което се превърна в цели три, скапани, месеца.
— Знаеш, че щом ми се обадиш ще дотичам като вятъра, Франк. Проклетата работа ми липсва.
— Трябва да подобрим речника ти, Стоун! Така няма да свършиш новата си задача!
— И каква е тя? До сега острия ми език не ме е спирал.
— Ами ако ти кажа, че ще те пратя в М-5 свят?
— Там, където властите си мислят, че превъзпитават престъпниците ли? — Уитни повдигна вежда. Новият проект М-5, един купол, под който бе изграден нов свят, наподобяващ реалността, но… не точно. След успешната кампания на новата нервомрежа М-5, светът на красивите сънища така да се каже, дойде и великата идея, че чрез внушение всеки един човек може да се превъзпита. Всъщност това се правеше поради няколко причини. Първо, за да може да се изпразнят нормалните затвори. Второ, тези индивиди ставаха бъдещите клиента на Съюза… един ден всеки щеше да попадне в списъка на корпорацията.
— Да, точно там.
— И защо трябва да посетя това място?
— Защото група задлъжнели клиенти са се покрили на това място. Виждаш ли, Стоун, няма как да изпратя теб, с екип в пълна бойна готовност, за да сканирате всички „нередовни“. Ще трябва да стане инкогнито. Хората вътре в това превъзпитателно учреждение, не знаят нищо за миналото си и реалността. Тоест, не знаят за Съюза и съответно не знаят за престъпленията си.
— Да, да спести ми баналните глупости, относно „светлото“ им настояще. Баща ми е вътре от много години. Постоянно получавам писма, че се е поправил, но не си го искам обратно. Не благодаря! Искаш от мен да отида там и да ти върна органите, така ли?
— Да, точно така, Стоун… и още нещо.
— Слушам, Франк!
— Първо, поработи над езика си, хората там са дами и джентълмени. Второ, Пол също е вътре.
— Пол? — ето това вече е нещо ново. Проклетникът тероризира Уитни в гимназията. Той беше лошото момче. С наркоманските си приятели вечно се тежкареше и превръщаше живота на Уитни и другите като нея в истински ад. Сега Пол, какво ли може да ти направи един Разпоредител, без особен морал?
— Да не си посмяла да го нараниш. При секретарката ми ще намериш автобиографията си…
— Каква автобиография?
— За да те впишем, измислих малка история около теб, така че да попаднеш точно сред тези хора, при които се крият нередовните.
— Супер…
* * *
„И така, Франк отново ме прецака. Сега в М-5 трябва да го раздавам на мила и благовъзпитана млада дама… пред група престъпници. На всичкото отгоре шибаняка ме изкара влюбена в Пол, наркомана, който мечтая да накълцам!“
Уитни пътуваше, заедно с някаква жена, която играеше нейна леля. Клатушкаше се в карета, теглена от коне. От кога не е виждала коне… Беше се намръщила, след тази каруца имаше още, забележете, цели три. Две пълни с дрехи и още една за прислужниците.
Относно жената пред себе си, Уитни не знаеше нищо. Някаква „мнима“ роднина на баща й, истинския й баща, който сега щеше да приюти блудната си дъщеря. Репликаторите от М-5 подготвиха миналото й в съзнанието на хората тук. Тя била буйно дете, което не можело да се впише в картинката, за това загрижения татко я праща при леля й и чичо й във Франция, та да може да се превъзпита. Там тя станала ослепителна красавица, с добри обноски, чувство за хумор и сдържан темперамент. Ужас! Както и да е, най-голямата гавра на Франк бе, че я представи като влюбена глупачка. Толкова била навита на Пол Северин, че направила цялата тази метаморфоза, за да се върне и да го накара на се влюби в нея. Как ли пък не?
— Нервна ли си? — с усмивка попита лелята. Името й май беше Ан.
— Не! — „Ходи се шибай, ти и всички останали, начело с Франк!“
Каретата спря пред главния вход на къщата. Така, сега Уитни щеше да се срещне отново с татко. Мерзавецът преди мислеше повече за това, как да се надруса и да си намери нова курва за работа, отколкото за детето си. Относно майка си Уитни не знаеше много. Мръсникът бил забременил някоя от своите проститутки и така се пръкнала и самата Уитни Стоун. Не го мразеше, защото за да мразиш някого трябва да имаш чувство към него, а към Мартин Стоун тя не изпитваше нищо.
— Дете, станала си още по-висока отпреди — излезе да я посрещне татко.
— Не съм станала по-висока, ти си станал по-нисък от възрастта! — усмихна се Разпоредителя в рокля. Ан се изкикоти тихо до каретата, докато Мартин се опитваше да измисли отговор на това изказване.
— Здравей, Мартин! Ще остана два-три месеца, докато Уитни свикне с обстановката — каза му Ан.
Мартин сви рамене и се прибра в къщата. „Да, татко, точно както преди. Иди си и не поглеждай назад, много си добър в това да обръщаш гръб!“

* * *

Клейтън Уестморланд знаеше всичко за Уитни Стоун. Родена на тринадесети юни, хиляда и осемстотната година, в семейното имение на село Моршам. Майка — Сюзън Стоун, починала, когато г-ца Стоун била едва на пет. Баща Мартин Албърт Стоун… човек пълен с дългове.
Клейтън бе срещнал въпросната жена в Париж на един бал с маски. Забавната красавица го плени и тъй като вече му бе време да се жени, реши точно тя да е бъдещата херцогиня. Като изплати дълговете на бащата, на стойност сто хиляди лири, като даде още пари на същия този човек, за да върне дъщеря си в приличен вид в Англия и като нае къща в близост до имението на семейство Стоун Клейтън бе готов за атака. Щеше да накара девойката да се влюби в него и така скоро да мине под венчилото. Щеше да й осигури добър живот, а на себе си прекрасна жена, с най-хубавите зелени очи и най-пълните гърди, които някога е виждал.
Тъй като Уитни била доста своеволно дете и често не се разбирала с баща си, същият я пратил при чичо й Едуард Гилбърт във Франция. Чичото работеше като аташе във Френското посолство, но Клейтън не се съмняваше, че няма да има пречки да се разбере с човека, относно намеренията си. Единственото лошо нещо, което научи, беше относно семейство Дьовил. Техният син се очаквало да се ожени за неговата бъдеща херцогиня… Да, ама не! Клейтън реши, че момичето е негово и за това си я „купи“ от баща й, но не искаше да казва това на девойката. Така щеше да я отблъсне, а не това искаше той. Много пъти я бе наблюдавал по време на престоя си във Франция… Бяха представени два пъти. Първият беше непосредствено след пристигането й в Париж, но тогава тя — още много млада и впечатлителна — дори не запомни името му. Вторият, преди четири седмици в градините на Арманд. Там той загуби окончателно ума си по това създание. Искаше я толкова силно, че едва прибра ръцете си, за да не я катурне в някой храст. Точно тогава взе решението да я направи своя жена.
След като тя приемеше предложението му, щеше да даде на баща й още пари. Това положение трябваше да му е противно, но някак не беше…

* * *

Ан бе потресена, когато разбра от Мартин, че бе позволил на херцога на Уестморланд да се настани в къщата до тази на семейство Стоун. Под името Уестланд той искал да ухажва младата Уитни с цел брак. Бе толкова разгневена, защото познаваше много добре лошата репутация на човека…
— Остави ме, моля те, сама! Искам да си почина малко… лельо! — прекъсна мислите й Уитни.
Когато жената кимна и с тъжна усмивка напусна стаята Уитни веднага отиде до куфара си. Единственото нещо, което Франк й позволи да вземе със себе си беше… нейните бебчета. Един-два тийзъра, един скенер за нередовни органи, пълен набор ножове и скалпели… да, нейните бебчета.
„Реми искаше да напише книга. „Мамбото на изпълнителя“, така мисля, че щеше да я кръсти. Тази идея му дошла по време на работа. Непрекъснато ми говореше за разни странни субекти. Като например: гледал интервю с един масов убиец. Казал, че за първото му убийство му трябвали шест години, за да се подготви, за второто — година, за третото седмица… на мен ми отне за първото десет минути и повече никога не се замислих над това.
Е, нередовни, готови или не, аз идвам за вас!“