автор: Stanislav

(анализ на произведението „Авторът не желае да се коментира това произведение” на Поет в повече)


Заглавието, както и самото стихотворение е помпозно и безсмислено. То задава една необоснована самодостатъчност, присъща на незрелия начинаещ автор. Затова и нашият анализ няма да се спира подробно на отглаголните съществителни, на които се крепи строежът на произведението, макар и те да са показателни за основната идея, която идва да ни покаже преходът от движение към застой, дихотомията живот-смърт. Ще насочим усилията си към смисъла или по-точно безсмислието на отправеното към читателя послание. Не е възможно да забраним коментарите към произведението си. Самият акт на четене, предизвиква спонтанен коментар в съзнанието на възприемащия – „добро е”, „става”, „нелепо”, „нескопосно”, „чел съм нещо подобно” и т.н. Именно тези коментари дават по-нататъшна отправна точка за задълбочен критически прочит на произведението. Естествено, ще се опитаме да разберем стремежа на автора да заяви самодостатъчността на произведението си и именно с този наш опит автоматично тя се опровергава. Ако приемем посланието на поета, че изкуството е една самозадоволяваща се система, значи да останем напълно незадоволени, или „на сухо”, според клишето. Ние няма да направим това. Не можем да го направим. Няма да останем извън системата. Опитите на автора да заеме позата на щраус, заровил глава в буквите, или на малко дете, което се е завряло под одеалото и мисли, че се е скрило на най-тайното място на света, ни умиляват до сълзи със своята безпомощност, но не могат да ни трогнат до степен да се смилим над това литературно недоразумение.
Никой никога никъде не е успял да избяга от коментарите. Обърнете внимание на Твореца с главно Т, на най-масовият създател в света, на този, който за шест дни направил толкова произведения, колкото дори богатото ни въображение не може да си представи, на самия Бог. Дори той, съвършеният и безгрешният, не може да си позволи тази екстра да избегне критичните погледи върху творчеството му и непрекъснато е коментиран и обсъждан. Изводът – да, изводът е прост (може би не толкова, колкото Поет в повече) – ако не искаш коментари, смени професията и призванието си. Разкарай излишното си присъствие от света на творчеството!
Префърцунено и помпозно Поет в повече изпъчва сгърченото си его и провъзгласява последната точка в края на Изречението с главно И. Ха, с прост диоптър се вижда, че там следва многоточие. Не е ли малко рано да се обявява края на изкуството, да присъстваме на погребението му. Нека си спомним великия Анди Уорхол. Или обикновения Анди Уорхол. Или просто Анди Уорхол. Който ни показа, че изкуството е навсякъде около нас. Достатъчно е просто да съберем ненужните кофички от кисело мляко, празни консерви, обелки от картофи, капачки и ползвани салфетки, употребявани думи и изречения, да ги натъпкаме в една найлонова торба и да ги изхвърлим на боклука. Да опразним стаята от всички нужни и ненужни предмети, да пробием една изкуствена дупка в стената и да погледнем вътре с погледа на художника и естета. А в боклука ни изкуството отново ще се прероди.
Анди Уорхол ни научи на нещо много важно, че изкуството не е само около нас, дори че то само привидно е около нас. Той ни показа, че изкуството всъщност е вътре в нас. Колкото и неприятно, помпозно и наивно да звучи посланието на Поет в повече и на произведението му, което също ни идва в повече, ние ще се смилим (леко противоречейки си) над него и ще кажем: Не е мъртво, дори в произведението ти, пълен боклук, между другото, може да се намери капка живец, просто в момента този анализ ни дойде в повече и доста ни изтощи, затова оставяме на някой друг ентусиаст да намери този фотон живец (признаваме, че преувеличихме, като първоначално го оразмерихме с капка). А всъщност най-малката елементарна частица във Вселената, най-елементарната частица в Поезията можем с пълно основание да наречем Поет в повече.