автор: flood

Мога да взема от живота каквото си поискам. Толкова е наивен той, глупав, всеотдаен. Мога да крада, да изнасилвам, да обиждам, да накърнявам. Мога да живея на чужд гръб, да бъда зъл, мошеник, усмихнат злодей, който отнема на другите последната частица надежда, свита някъде в крехкото им усещане за сраведливост. Атавистични наивници.
Да, мога всичко това.
Защото ми е позволено. Държава съм аз. И никой не може да ми отнеме разрешителното.
Аз съм демократично избиран, винаги съм в партийни листи, аз съм в сърцата на хората, които с мъжество ще подведа, ще излъжа и унищожа, защото така се прави. Такъв е ходът на живота.
Обичам парите, властта и жените. Какво друго има да се обича в живота? Хубавата храна и виното, може би. Особено когато всички тези неща са чужди. В присвояването е радостта.
Досещам се, че би било хубаво, ако имах визия. Да, нещо такова – да знам какво в крайна сметка искам да постигна. Не, нямам такова нещо. Имам достатъчно, защо трябва да имам неща без потреба – култура, достойнство, срам и любов. Май Сократ го беше казал. Достатъчно е да имаш само това, от което се нуждаеш. Аз имам всичко, от което се нуждаят другите, дори чуждите съдби са мои. Какво друго изобщо може да имам, че да ми липсва? Божество съм.
Знаете ли... Сега, когато ви казвам това, не съжалявам за нищо. Остарях, болен съм, а няма лекарство на света, което да се купува с пари, с власт, с хитрост и подлост. Май Господ, тоя стар и лигав гадняр, който така и не разбрах, той изглежда се опитва да ме надхитри, да ме увътри. Като гушна китките (кой ли пък ще сложи цветя точно в моите ръце?), ще ми се изсмее и ще ме захвърли в ада или там, където е още по-ужасно. И какво от това? Аз съм Адът! Направих така, че всички да живеят зле, поне по-зле, отколкото заслужават. Живея в себе си, защото всички ме създават ежедневно, нещастен е моралът им - понеже не са като мен, само затова.
На Всевишния се чудя, и на себе си понякога дори. Когато си имал всичко, когато притежаваш всичко, защо си въобразяваш, че ще бъде твое вечно? Аз можех, желаех, копнеех да правя само злини. В името на себе си, нали съм бог. Сега разбирам, че не може да правиш само злини. Дори когато можеш, така просто не може, не става. Такъв е ходът на живота.
Остава ми малко. И то вече не е мое. Разбрах го сега. По-добре късно, нали, отколкото... Не харесвам думата никога. Тя не е моя.
Колко е лесно да откраднеш любов, когато не можеш да я създадеш.
Колко е лесно да унищожаваш, когато не си в състояние да изграждаш.
Колко е хубаво да злепоставиш, когато си лишен от талант.
И е приятно да излъжеш, защото знаеш, че е подло и унизително. Да накараш другите да се оправдават, че са живи, че искат щастие, а ти да го знаеш и да го отнемаш, да грабиш, да светотастваш, да усилваш мъката като волтаж на електрически стол.
Струваше ми се, че това е вдъхновяващо, приятно, смислено. И други правеха така. Това вероятно мъничко ме оправдава. Всъщност много други правеха така. Хора от моята класа – ние всички си приличаме, добре изглеждаме, скъпи сме и ухаем добре, дори когато повръщаме от власт или от преяждане.
Сега ме е страх. Не защото съм сам. Не бих искал да бъда с никого от тези, които познавам. Те само ще ускорят мъката ми, ще засилят волтажа. Особено медиите, те са по-кръвожадни дори и от мен.
Страх ме е, че няма на кого да разкажа. А имам нещо да кажа.
Най-лошото е, че дори не го заслужавам. Защото вие не трябва да съществувате. Аз ви презрях. Усещам, че и вие изпитвате към мен същото. Каква потискаща хармония, отвратителен, но постоянен баланс. Аз мога единствено да доминирам, да подчинявам, да принуждавам, отгоре да съм. А сега не съм отгоре, студено ми е само, усещам леден, от сълзи заострен вятър-вихрушка на този ваш търпелив, тъжен, сломен, ала силен, решителен укор. Вие вярвате в нещо, то е дълбоко, трудно се взема. Бих презрял и това, но... Някой ми отне разрешителното. Гепи го. Уж бях държава, и божество бях наужким, но само за кратко. А сам се оказах накрая. Срещу вас, не срещу себе си.
По дяволите! Щом вие ще живеете след мен, значи не съм се справил добре. Не съм откраднал най-ценното, не съм присвоил и потъпкал вашата вяра в доброто, не съм унищожил достатъчно.
Един живот не стига, мандатът ми свършва. Дай боже, ще се върна. С ваша помощ, разбира се, ако още сте същите.