автор: wingless

Денят рисува свойто очертание
по хоризонта в скъсана шевица,
а пролетта е само обещание
събрало вятър и гласа на птица.

И се преражда в песен – за да спре
по устните на някое момиче.
И да завие с тъмното небе
усмивката на първото кокиче.

И аз със нея в себе си се спирам
за да отпия самота от здрача.
За сбогом нови думи не намирам,
но съм пораснал – затова не плача.

А там където нищо не остава
навярно вчера вече сме били.
Светът забързан само опустява…
Отпуснато е време за мечти.