автор: kristi

Във дворчетата с есенни забрадки
животът си отива мълчаливо.
Погалва зад оградите чедата си,
припалва спомените си с огниво.
И спретнати като гнездата птичи
стариците – с ръце – отронен лешник,
припяват в тихите си вечери,
останали сами – ръкойка грешници.
Припяват... Чакат на разсъмване
да ги събудят стъпките на внуците.
Заспиват и сънуват влъхвите,
а влъхвите, забравили ги, лутат се.
И всичко се повтаря до отмала.
Денят с нощта изпридат облаците, бягат.
Дъждът тъче…
За смърт изкъпана ехти камбана
над слънцето, варосано от мама.