автор: meiia

Не ми казваш цялата реч
на душата си. Казваш ми думи,
подредени тъй бляскаво - меч
от звука на изопнати струни.

Чувам думи, а нейде мълви,
отстранен, безмълвният двойник.
Ти не лъжеш, а защо ме боли
като кораб от малка пробойна.

Там, отвън й, океанът бучи -
просто чувам на словото слога.
То навярно в тебе мълчи,
и те среща, но тайно, със Бога.

Сред глъчта ти те търся навред
и тъй често се чудя къде си:
на синтаксиса в стройния ред
или в разни душевни процеси.

Тъй красиво редиш ... тишина,
сред която флиртува езикът.
Но иззад вавилонската светлина
спотаените истини викат.