автор: ZAGORA

Аз знам,че звуците
преплетени от мен във вечен път
като прикя моминска везат времето,
превземат всеки слог и рът.
Те носят в себе си възбуждащия зов
сред вирове и пролетни потоци
на жаби полудели от любов.
Вселената е грамофонна плоча,
която вписва в своите канали
безсмъртни хроники на преживян живот.
А на еони от Земята отделени
неземни откриватели
възпроизвеждат звук след звук.
Но от човешките понятия лишени
напразно се опитват да ги разгадаят.
Кълбото се тресе многоетажно
от геометрично-прогресиращи измислици,
пронизващи със парадиращи импулси
пространството на елементите.
А аз все още имам сили да потърся
в обърканата логика на мисълта
ответа на бруталните въпроси.
Къде са горната и долната земя?
И за какво ни е взаимно да си вярваме
когато ние в себе си не вярваме?
Дали пък не живеем във смъртта?!
И за какво ни са от чужди крак пътеки
когато можем свои да утъпкваме?!
За да надникнем във магията на любовта,
да сключим мир със Капулети и Монтеки.
Да не затъваме засмукани от глупостта
неосъзнавайки,че се лишаваме
от слуката да се спасим от себе си.
Изписваме стените на живота
с таланта на зографина Захария,
но с мрачното неверие на сатаната
ний безотговорните търсачи на вина.
Така е сладко и така е меко
да се търкаляме във пухена невинност,
защото Бог високо,цар-далеко...
Да обявиме изгрева за здрач,
да потъпеем с овчедушен поглед
или да се заливаме от фарисейски плач.
И аз човешката природа да надвия
и да престана сълзи във ръкав да роня,
защото знам ,че във космичен план
каруцата е винаги пред коня...
Дори когато мракът броди по земята,
щом си спокоен и уверен-
ще дочакаш светлината!
Защо са тия лозунги и символи за „долу!”
Наместо да възвеличим живота.
Кога надясно ще поемем по числовата ос
И ще превърнем”горе” в наше упование,
С любов и вяра да градиме всяка кота
И повече да видим от върха на своя нос.
И честичко се питам дали наистина желаем
Нещичко да променим
Или всичко е една игра-играем...