автор: tintiri

Вчера в общия ни храм
бяга като луда,
днес ме търсиш и не знам,
просто е почуда,
колко пъти ще грешиш,
докъде ще стигаш,
и накрая, току-виж,
видиш ме остриган.

Ах, да беше просто сън,
просто сън да беше,
като мида... като трън...
като спомен смешен
да те тръсна със глава -
тррръъсс... - и теб те няма,
само сън да бе това,
сън да беше само,

но уви, живея бос.
Тръните в петите
са извечният въпрос,
скитан-недоскитан:
колко пъти ще греша,
докъде ще стигам,
и накрая, току-виж,
видиш ме остриган.