автор: Stargazer

-... защото тогава имахме 300 самолета и 3000 танка, за това сега нямаме нищо! Защото нямаме пари да поддържаме толкова нещо, за това ги нарязахме.
Цигареният дим в стаята се стелеше на талази, къдреше се край седящите до стените хора.
Гласовете се смесваха с дима, създавайки своя собствена пелена, през която проникваха откъслечни думи. Англичанина се заслуша:
-Нарязахме ги, защото така ни наредиха американците. Нищо не ни пречеше да си ги оставим в резерва, да се консервират и да си ги държим. Ама не, като рекоха- режете, и ние- дай сега да режем! Разоръжаване, не знам си какво, за това сега нямаме нищо! Турците да не би да нарязаха техните? Не! Държаха си, че и още им даваха от НАТО-то. А на нас- един гол банан ни дадоха!
Спореха както винаги Петковците- Малкия и Големия.
-И ако не ги бяхме нарязали, какво? – попита Малкия. –Ще се биеш с Т-55-ци, на по 50 години?
-По-добре с 55-ци, отколкото без нищо! Сега като нямаме кьорав танк, по-добре ли е? Всичко замина още в началото и сега нямаме нищо. За цялата армия имаме 20 танка останали, а за самолети да не говорим... Ето, ние имаме пет Фагота и два Корнета, и това ние цялото противотанково въоръжение! Ако тръгнат утре пак турците с танковете, с какво ще ги срещаме? Добре, че е артилерията да ни подкрепя от север, иначе сме жив зян!
Големия Петко се беше разгорещил, сякаш за първи път водеха този разговор. Това, за въоръжението, го бяха предъвквали още по времето на големите начални боеве, когато турската армия беше влязла в България. От тогава нищо не се беше променило, но двамата продължаваха безкрайния си спор.
Англичанина отново престана да слуша, изолира се от разговорите. Машинално вдигаше цигарата, мислите му се рееха, споменът от предишния ден го парна...
…Англичанина държеше слушалката до ухото си, но никой не вдигаше. Понечи да затвори телефона, когато гласът на Кремена прозвуча по линията:
-Хелоу?
Англичанина стоеше, ударите на кръвта в слепите му очи заглушаваше всичко.
-Хелоу? ... Хелоу? Ху ду ю уонт то спийк то?- в гласа на Кремена звучеше раздразнение.
-Креми... Аз съм- гласът му най- после се отпуши.
-Пламене! Пламене, ти ли си? От къде се обаждаш?
-Креми, аз съм. Обаждам се от Пловдив, добре съм... Ти как си? Как е Весела? Добре ли сте?- въпросите се редуваха един след друг, сякаш с с тяхната бързина се опитваше да навакса дългите месеци раздяла.
- Пламене... Добре сме. И двете сме добре, Весела е навън с приятели. Аз бях заспала. Пламене- гласът на Кремена вече трепереше.- Няма ли да си дойдеш?... Пламене, ела си!
-Креми... Аз... Още малко! Още малко и ще си дойда! Вижда му се вече краят, Креми. Скоро ще се върна, ще си бъдем пак както преди. Малко остана!
Гласът от другия край на линията звучеше глухо, задавян от сълзи.
-По новините казаха... пак щяло да има боеве... Не мога да издържам повече! Пламене, ела си! И Весела те чака!
Триейки с ръка внезапно овлажнелите си очи, Англичанина говореше, опитвайки се да убеди и себе си:
-Ще си дойда, мили! Още малко! Не се притеснявайте, няма страшно. Ние сме в тила, при нас е спокойно, няма боеве... Още малко и пак ще се видим. Обещавам! Креми, обещавам...
Тууууууу... Линията прекъсна, последните му думи заглушени от сигнала на телефона.
Креми, обещавам! ...
-Гледай го пък тоя! Пак се е замолил!- гласът на Големия Петко изтръгна Англичанина от унеса му.- Какво си се замолил пак?! И да се молиш, и да не се молиш, все тая! Ония се молят на Алаха, ти на Господа, Той кой да слуша?
Наоколо се разсмяха, но младежът към когото беше отправена закачката не вдигна глава. Коленичил в ъгъла, вдигнал малко разпятие пред себе си, безгласно се молеше.
-Остави го, какво ти пречи пък на тебе!- намеси се Малкия Петко. – Да си се моли. Вярва, човекът.
-Вярва! И каква полза от неговата вяра? Като гледам, до сега не ни е помогнала много! Изритаха ни от Тракия, останали сме една шепа хора- а пък той продължава да се надява, че Господ ще ни помогне! Друга помощ ни трябва на нас, друга! А той седнал да се моли, като някой поп!
-Нали за това му викате Попа?- обади се някой. –Какъв Поп ще е, ако не се моли?
Смехът отново огласи стаята. Попа стана, прибра разпятието и се обърна.
- Господ помага по различни начини- проговори той.
Погледна меко Големия Петко и продължи:
-Дори и на тези, които не вярват... А за другото- нали за това съм тука, с вас, защото не се надявам само на Него?!
-Не му обръщай внимание. Той все гледа да се заяжда с някого- Малкия Петко погледна адаша си, но онзи вече си беше намерил друга жертва.
-Ей го и този! Татарин, дошъл да се бие срещу едноверците си!
-Татарин е баба ти! - обади се Татарина. –Аз съм си българин.
-Какъв българин си, бе!? Я си виж името! Татарско!
-Името си ми е българско... Куман! Не татарин.
-Куманин, татарин- все тая, все сте един дол дренки! - не мирясваше Големия Петко. - На кой си кръстен, такъв?
-На кой! На дядо Куман, на кой!
- А той?
-И той. Всички в рода сме Кумановци... От Хан Куман!- усмивката на Татарина светна, разсмяха се и другите след него.
-Е, Петко, този път те затапи!- обади се някой от ъгъла.
-Затапил друг път! Я ми кажи...
Англичанина стана. Взе раницата си от купчината в ъгъла, по навик погледна в нея- всичко си беше там. Резервните пълнители, комплектът за първа помощ, дрехите. Метна я на гръб, хвана автомата в ръка и излезе. Спря на площада пред къщата, пое свежия въздух и разкърши рамене. От към Родопите лъхаше хлад и мирис на гнило. Долините тъмнееха във вечерните сенки, дърветата се сливаха като непроницаема стена, обрасла с голите клони на короните.
Площадът беше обграден от полуразрушени къщи, виждаха се няколко ръждясващи машини. До един разбит бронетранспортьор стоеше танк, насочил оръдието си надолу по улицата. Едната му верига се бе проточила като дълъг език, люковете на купола стърчаха отворени.
Пое надолу по улицата, после сви в първата пряка. Запречил улицата с ръждивото си туловище, лежеше още един разбит бронетранспортьор. Огнените езици бяха олизали маскировъчната боя, но на борда му още стоеше червеното знаме с полумесеца. От до него къщата не беше останало почти нищо, стърчаха само обгорели стени. Като заобиколи бронетраспортьора, Англичанина мина между него и къщата и продължи надолу, като заобикаляше купчините разсипани тухли.
Седнал до една порутената стена, Доктора вдигна глава, когато чу шума от стъпки по улицата. Автоматът му беше облегнат до станата, но той не посегна към него. Като прескочи калната локва пред вратичката, Англичанина влезе в буренясалия двор и тръгна към Доктора. Изсъхналата миналогодишна трева тихо шумеше под стъпките му.
-Заплеснал си се май, а?- подвикна той от далече.- Ако бях някоя чалма, да съм ти видял сметка преди да се усетиш!
Доктора само се усмихна и и му направи място до себе си.
-Седни малко... Ако беше чалма, нямаше да стигнеш до тука. Ей в ония къщи са Ушатия и Икономов, а тях ги знаеш какви са.
-Знам- кимна с глава Англичанина. Седна до него, остави автомата си до стената и извади пакета с тютюн.
-Дай една и на мене- протегна ръка Доктора.
-Ти нали не пушеше? - попита Англичанина.
-Не пуша- потвърди Доктора. - Ама нещо ми е едно никакво днеска.
-От тия ли искаш или с филтър?
-Дай със филтъра. Тия вашите качаци не мога да ги трая- взе цигара, запали я и пое дима.
-В щаба беше ли? Какво ново? - попита го Англичанина.
-Какво... Пак има за нас работа. Тая вечер тръгваме към Бачково.
-Значи се започва?
-Започва се- потвърди Доктора. –По линията Пловдив-Чирпан-Стара Загора нашите се държат и турчинът май няма намерение да напредва повече. Но чалмите в Асеновград готвят нещо. Забелязани са нови групи, има и от ония, идилистанците, с черните знамена... Сигурно пак ще опитат да напреднат към Крумово и летището... А това не трябва да се допуска. Вземат ли летището, губим важен опорен пункт и се прощаваме с Асеновград. За това ние ще опитаме да ги изпреварим.
-Ще атакуваме Асеновград? - Англичанина го погледна.
–Да- кимна Доктора. – Стремската бригада ще напредне към Асеновград, докато на нас е поръчано да прекъснем пътя от Смолян и да не допускаме да докарват подкрепления... Или да се изтеглят. За това тази вечер тръгваме към Яврово... Наредено е групи срещнати по пътя да се разбият, но да не се бавим с продължителни боеве, а да продължаваме към главната цел. Прекъснем ли пътя, чалмите в Асеновград ще бъдат притиснати между нас и стремци. Ние трябва само да не пускаме никой да минава по пътя.
-И нашата работа пак е най-лесна- усмихна се Англичанина. –Те ще са между нас и стремци, ама и ние ще сме между тях, и които подкрепления имат нагоре. И ще сме откъснати.
-Точно- усмихна се и Доктора, но очите му останаха сериозни.-Няма да е лесно. За това и дават тази задача на нас...
- Колко се очаква да сме там?
-Не знам. Седмица, две- колкото трябва... Но няма да сме съвсем сами. През Яврово пътеката е отворена и ще ни снабдяват. И още нещо- този път ще имаме и въздушна подкрепа.
-Въздушна подкрепа? Е, това вече е нещо! - оживи се Англичанина. – От къде са изкопали самолети? Аз си мислех, че нищо вече не е останало и нищо вече не лети?
- Официално са наши самолети- Доктора отново стана сериозен. Неофициално- руснаците ни ги пращат. Четири Су-та, от ония, дето пердашеха идилистанците в Сирия. Заедно с пилотите. Те ще влязат от към Пазарджик, ниско, за да избегнат радарите и ракетите на турчина. Ще ударят де що има набелязани струпвания на чалмите и обратно към Божурище.
-Ей, дочакахме най-после! - Англичанина хвърли цигарата и я стъпка. – Вече не се надявах да получим някаква помощ от някъде. Ако можем да ги ударим сега, може и да се стабилизират работите и да му се види края...
-Може...- Доктора замълча, после продължи. – Може и да се стабилизират работите и да му се види края. Ама повече няма да видим Тракия... Всичко надолу отива при турчина. Настани ли се той някъде веднъж, не можеш го мръдна от там... Пък то няма и кой. Ние сами не можем, руснаците и да искат, си имат техни си проблеми. Европата- ти сам знаеш... - Доктора поклати глава. Облегна се на стената и протегна крака. Ясно се чу как колената му изпукаха. Затвори очи и остана така.
-Добре ли си? - попита го след малко Англичанина.
-Добре съм- Доктора се надигна, пак опъна от цигарата. –Криво ми е нещо днеска. Сетих се за стария. Тая нощ го сънувах... Седим двамата на една маса, а масата отрупана с ядене. Гледам го насреща ми- както тебе сега гледам. Същият, както го помня, no по-млад. Седи и ме гледа, и не казва нищо. Викам му, татко, наздраве!- той вдига чашата, ама не пие... Майка ми и тя там, върти се в кухнята, принася едно-друго. После дойде и тя, застана до него, сложи ръка на рамото му, той сложи ръка върху нейната, стоят така и ме гледат.
Доктора пак замълча, наведе се напред и облегна лакти на коленете си. Загледа се в земята, постоя така и пак заговори, тихо, като на себе си.
- Бог да го прости. Не се бях сещал за него от как започна тая...А сега се сетих...Кой знае, може да е дошло време да се срещнем пак с него...
–Хайде и ти сега! - обади се Англичанина. - Не мисли тия работи, не се знае на кой кога е дошло времето!
Доктора въздъхна, изправи гръб и поклати глава.
-Понякога си викам, че може би така ще е и по-добре. То се видя до къде я докарахме. И да изгазим сега тази мътилка, какво? Ще се върнем пак към старото? Ще подкараме мирния живот, сякаш че нищо не е било?! Не можем вече-България загива… Загина.
Англичанина го погледна- Доктора като да беше остарял в тия няколко минути, откакто той влезе в двора. Прегърбен, очите впити в земята. Пречупен. Мравки полазиха по гърба му. Изправи се, хвана другия за рамото, разтърси го.
-Недей, братко! Не говори така! България не е загинала още! Има я! Ето, ще ударим пак чалмите, ще се оправят работите. Ще вземем Асеновград, все е българска земя. Все е нещо!
-Вярваш ли го? - попита Доктора.
Англичанина замълча, после продължи.
-Вярвам го, защо да не го вярвам?! Тука сме, държим се... Като се свърши всичко, тогава ще мислим за после. Сега имаме друга работа, още има нужда от нас.
Извади пак кутията, подаде я на другия:
-На, вземи още една... Имам, жената ми прати нови.
Доктора въздъхна. Изправи гръб, заприлича пак на себе си, погледът му се полека се избистри.
--Много те гледа- взе цигарата, сложи я зад ухото си.
-Гледа ме... И аз ѝ се чудя. Викам си- ще ме зареже вече, то се видя, че полза от мене няма. Ама не, пак ми праща, пак ми пише- Англичанина седна отново. Плъзна поглед по къщите на отсрещната страна на улицата. Оцъклени прозорци, гледащи сляпо с празните си рамки. Врати, чернеещи се като отворена уста, застинала в безмълвен вик. Порутени стени, изронени тухли- като блокчета от детски конструктор. Дупки от куршуми се редяха по мазилката, като нанизи от чушки под стряхата на някоя стара къща. Хвърли угарката, потърка ръце в панталоните си със защитен цвят, замълча.
-За тях ли мислиш? - попита го Доктора. -Как са те?
-Как да са... Карат някак –Англичанина се наведе, порови земята с върха на кубинката си.
-Дъщеря ти какво прави?
-Добре е... Пета година медицина е, наближава да завършва. Упражнения кара в същата болница, при жената. Държат се двете, една за друга. Като няма за кой друг... Аз нали ги оставих...
-Защо ги остави?- попита тихо Доктора.
Англичанина не отговори. Взе автомата, извади пълнителя, погледна патроните, постави го пак, дръпна затвора.
-Защо... И аз като тебе. Когато в началото помаците се надигнаха, си виках- ще се оправят работите, ще мирясат, къде в Джендема ще вървят да се отделят! Ама когато и турчинът взе да се меси, да им праща оръжие, когато вкара и войска, уж да въвежда ред- разбрах, че няма накъде. Хайде, помаците ги разбирам- те си живеят тука, да речеш, това е и тяхна земя. Ама турски крак пак да гази в България- няма да стане! Петстотин години са ни газили, стига толкова! Така си виках тогава, за това и тръгнах.
Англичанина млъкна, пак извади пълнителя, пак го сложи, пак щракна със затвора, стисна автомата, ръцете му побеляха. После продължи:
- Нищо не им казах. Приготвил си бях багажите скришом, в работата си бях подал оставката още преди месеци. Вечерта си бяхаме тримата както обикновено. Ядем, говорим си, гледам ги и двете. Весела ми говори нещо, тато, вика- тя тъй ме нарича- това, тато, вика, онова. А аз седя насреща ѝ като пукал, ръка съкаш ме стиснала за гърлото, не мога дума да кажа. Ям, присяда ми, горчи ми в устата... Сутринта ги изпратих на вратата, прегърнах ги. Довечера аз ще мина през магазина, вика ми Кремена, нищо не купувай. Добре, викам, а от вътре ми напира! Напира да излезе, да извикам- сбогом, Креми! Да извикам, да я хвана, да я стисна пак в ръцете си, да я държа така и да не я пускам... Удържах го, това дето ми напираше, натиснах го надолу, в ръце се взех... Хайде, викам, тръгвай, ще закъснееш! Обърнах се, дадох им гръб. Чао, тато- вика ми Весела. Чао, избъбрих, затворих вратата, облегнах се на нея. Сърцето ми заседнало в гърлото и тупа, тупа... Колко съм стоял така, не мога да ти кажа. Съвзех се после, събрах си багажа, приготвих се. Тръгвам, викам си, време е. Обиколих пак къщата, седнах за малко. Мисли ме навалиха, една след друга: Къде си тръгнал?! Стой си при жената и детето, семейство имаш! Няма да оправиш ти света... Не, няма да оправя аз света, викам си. Знам, че няма, ама аз и не за това съм тръгнал. Тогава за какво? Защото все някой трябва да тръгне. Защото все някой трябва да вдигне ръка за тая пуста България. Дето сами избягахме от нея и я оставихме, ама пак не я даваме, пак ние е мила! За това тръгнах- и сам да съм там, рекох си, и нищо да не свърша, барем да се види, че не сме я съвсем забравили.
-Тъй си рекох, тъй се убедих. Нарамих торбите, заключих, обърнах се- гледам къщата, мъчно ми е. Да ми е родна къща, не е- ама на, мъчно ми стана. Дом е, наш си дом. На Кремена, на Весела. И на мене... Тръгнах, никой не ме изпрати, нямаше кой. Питал съм се после- добре ли постъпих, че не им казах тогава? Добре ли направих, че си тръгнах, без да могат довиждане да ми кажат? Питал съм се, и отговор не съм намерил. Ама в едно съм сигурен- ако ги бях видял тогава разплакани, ако ми бяха казали не тръгвай- нямаше да тръгна. За това не им казах, за това не се простихме. С по-малко сълзи да се мине, викам си.
-И мина ли се?- обади се Доктора.
-Без сълзи не се мина, пак си ги изреваха, по телефона... Още първият ден като пристигнах, обадих им се. Представях си ги как се прибират, как се чудят къде съм, как ще ми звънят да ме търсят и никой няма да отговори. Затова им се обадих, от България, от София. ДжиЕсЕм-а си оставих там, да не трябва да ми плащат там сметките, като са само двете сега... Весела по се държеше, ама Кремена...- гласът на Англичанина звучеше задавено.
-Мислил ли си да се върнеш?
-Мислил съм... В началото си давах надежда. Няма да трае дълго, виках си, колко е България, та да има да я делим! До зимата ще утихне. Всички така си викахме. Ама ти сам знаеш после какво стана- турчинът най-накрая си показа зъбите... Сега, като се затегна работа, съвсем няма как да се върна. Надали ще успем да се задържим много, ама като съм се хванал на хорото, ще го играя... Веднъж оставих съм оставил жена и дъщеря, втори път да оставя и България? Не мога, сърце не ми дава! Една раздяла ми стига... Пък за после- каквото Господ е рекъл. Още една чалма да пратя при Алаха- пак стига...
Англичанина млъкна.
Доктора също замълча. Стана, взе автомата си и го преметна през рамо. Обърна се към улицата и проговори:
-Колкото за това, не бери грижа! Там, където отиваме, чалми ще има достатъчно за всички. Чак идилистанци са дошли, специално за нас.
- Мислят, че ние тука сме лабава работа, та дойдоха при нас?
-Тъй- отговори Доктора. – Ама ще гледаме да се отсрамим някак... Ще ги срещнем, пък току-виж сме им избили тази идея от кратуните... А за мене не се тревожи- и моето сърце си е още на мястото.
Оправи автомата на рамото и добави:
-Аз ще мина надолу. Трябва да събера и другите. Ти се връщай пак към площада. След два часа тръгваме.
Когато Англичанина се върна на площада, дружината се събираше. Хора се въртяха навсякъде, прехвърляха раници, оръжие. Постепенно хаосът около него се оформи, разпадна се на групи, групите се подредиха в редици- дружината се строи. От отсрещната къщата, която служеше за щаб излязоха Николаев, Доктора, Минчо и другите от щаба. Николаев застана отпред, ротните се наредиха до хората си, Доктора пристъпи и застана до Англичанина.
-Всички ли са тук?- попита Николаев.
Ротните кимнаха.
-Я пак се пребройте! Не искаме да оставим някой и да пропусне веселбата!- смяхът се затъркаля над дружината, ротните се обърнаха към хората си. Доктора подкани своите:
-Хайде, всеки да се обажда!
Англичанина пое дъх- чакаха го.
-Англичанина.
-Ушатия.
-Икономов.
-Големия Петко.
-Петко Малкия.
-Попа.
-Татарина...
Англичанина се усмихна.
-Радев.
Последният...Гласове се обаждаха и по останалите роти, допълниха бройката. Двеста тридесет и четири човека, Първа Опълченска Дружина. Първа... и последна.
Николаев кимна, даде знак. Една по една, ротите тръгнаха към улицата.
-Хайде, момчета! –подкани ги Доктора. – Да тръгваме... Да видим, какво можем да направим... И се пазете...
Англичанина вдигна глава, погледна небето- няколко малки звезди обграждаха тънък, като изрязан от хартия, полумесец. Нагласи автомата на рамото и пое напред...