автор: LeoBedrosian

- Какво искаш да кажеш? Че тоя нещастник е срещал великия Цар от Урук? Че е говорил с него и е разбрал тайната на Вечния живот? Че е съществувал преди Теб!?
- Не прекалявай със заключенията. И аз съм пре-любопитен да получа някои отговори. Несъмнено е придобил Вечността. Как го е сторил, едва ли ще узнаем, въпреки, че бих дал част от себе си да го разбера. – Йерихон продължава да държи уреда за източване на паметта и да изтисква и последните останали бледи спомени от изстиващия труп. – А дали е по-стар от мен, мисля, че знаеш отговора на тоя въпрос.
- Но нали чух, срещал е Гилгамеш, легендарния Цар, който се е сражавал с не по-малко легендарния баща на Хум – Хумбаба, пазителя на Ливанските кедрови гори и който с помощта на приятеля си Енкиду успява да срази допотопното чудовище, Небесния бик изпратен от Ищар. Боже, знам цялата история, нали върху нея бе Дипломната ми работа в Университет дьо Едèм – трескаво си спомня сина и повтаря всичко, което знае по случая за Царя на Урук.
- Тоя случай не беше ли окончателно забравен. До колкото знам няма окончателни писмени следи, на които да се опреш и да си извадиш правдоподобни заключения.
- Наистина трябваше да използвам всичките си връзки, за да се добера до нещо по-съществено. Споменава се за един древен източник, който се е изгубил по времето на Асирия. „Шатур ели Шари“ се нарича.
- А какво знаеш за него, дали ще го открием в Александрийския архив?
- Безполезно е, първо там дирих. Означава „Надминаващ всички други царе“ и вероятно е най-стария писмен извор по случая на Гилгамеш.
- Е, тогава ще му вдигнем още напрежението. Да видим какво знае, бедния Ной, какво е останало в избледняващата му памет- киска се бащата, подобно на елински сатир, който мъчи младо яре преди да го заколи.

Conixi memoriae се нажежава и вече пари непоносимо в ръцете му. Болничната стая, освен с воня от разлагаща се плът и дим се изпълва и с непрестанното жужене на апарата, но ефекта бавно се завръща и двамата са възнаградени за търпението и усилията с нова порция от спомените на Йов.

„ … пустиня, слънце, … няма капка вода. О, но кой е тоя странник? Целия е окъсан, едвам се влачи и идва право срещу мен. Спри се или ще извадя меча си! С какви намерения идваш срещу мен? Кой си ти, човече? Но той едвам се движи… ще му дам да пие от оскъдния ми запас вода. Пий! Леко, човече, така както плътта ти е изсъхнала водата ще те убие! Е, полека де, и за мен трябва да остане, нали! Та кой казваш, че си? … (тук уреда изпуква и следващите няколко думи се изгубват в шум) … цар, казваш, че си. Ха, че кой цар е така окъсан? И защо царя умира от жажда? Той не трябва ли да е честит, слугите му да го носят на носилка и да му пазят сянка с палмови клони, а голи девици да мокрят устните му със студена вода? А ти, царю честити, едвам дишаш в тая пустинна жега, умираш от жажда и ако не ме бе срещнал скоро щеше да послужиш за храна на лешоядите. То пък и къде тук лешояди… Е, добре де, да бъде волята ти царска. Както казваш тъй да е! Та кое е царството ти? Урук? Не съм го чувал. Богато ли е, има ли бистри извори и зелени оазиси? Най-бистрите и най-зелените палми, казваш, браво! Ми защо се креташ сам немил и недраг в тая пустош, царю? Изгонили са те, самозванци! Ах, подлеците и от кога се шляеш немил и недраг? От четиридесет години!? Това е невъзможно…“

- Много се запуши татко. Остави го малко на мира, а аз ще отворя прозореца, че ще се издушим.
- Шт! Точно сега, когато сигнала се изчисти никого няма да оставям на мира – продължава бащата да манипулира тялото, надвесен въпреки смрадта над него за да не изпусне и една дума. – Вече няма съмнение, че непрокопсаника се е срещал с Гилгамеш и искам да разбера какво е разбрал за оня странен и древен цар.

„ Ама ти, щом от четиридесет години само се скиташ, кога си царувал, владетелю Гилгамеш? Млад ми изглеждаш, въпреки изнуреното ти тяло. Какво казваш, не те разбирам … безсмъртие ли? Какво безсмъртие? Кой, ти си безсмъртен? Е, не се шегувай с мен бедняка, може да ме гледаш, че съм окаян, но и аз помня някои честити дни. Безброй бяха ослиците ми, а говедата ми изпълваха зеленината на Уз до където ти стигаше погледа, така да знаеш. Не ме гледай, че сега съм така грешен. Оня е виновен за това, как кой. Оня! Та казваш, че владееш тайната на вечния живот. Че тази благодат не е ли отредена само за богове и богини? Ние земните не сме ли недостойни за нея? Ти как си се добрал, Гилгамеше? Заслужил си я. Че с какво човек, макар и цар може да заслужи тая най-висша благодат, а? Ако ми кажеш ще ти дам всичката си вода, така за знаеш!“

***

В сумрака на една стая за реанимация в една болница на Западния бряг, където болния отдавна трябваше да се е превърнал в студен, полуразложен труп двама странници седят от няколко часа и сами не усещат как нощта, прорязана от зенита на зората прераства в красиво свежо утро и как будните птици огласят зелените дървета в парка на болницата с гласовете си. Двамата, баща и син така са се вглъбили в дейността си, че не чуват настойчивите чукания на персонала по заключената врата и не отговарят на призивите. Същия този персонал, загрижен за здравето им е извикал ключар, който да помогне да проникнат в стаята, за да се убедят, че всичко е наред с двамата и няма опасност за живота и здравето им.

На края на зловещия сеанс по-възрастния от двамата прибира странен инструмент в блестящ, скъп куфар, чиято вътрешност е специално пригодена да приюти уникалната машинка. А по-младия, който по начина с който се обръща към ментора си личи че му е близък, вероятно син чинно прибира дебел тефтер с кожена подвързия в който подробно е записвал цяла нощ наученото. Двамата се отдалечават от болничното легло, обгърнато от медицинска апаратура, бутилки с азот и кислород и всякакви други пособия, с които се подържа живота на мъртвеца и свалят маските от лицата си. Йерихон и Йощи Соломонс са уморени до смърт от изтощителния сеанс и вече се приготвят да си вземат полагащата им се почивка. Трябва да изпълнят още няколко протоколни задължения, колкото и да са им неприятни с които да узаконят кончината на близкия им смъртник и да го подготвят за последния му път. Но на лицата им не е изписана и най-малката следа от тъга или някакво друго чувство с което да засвидетелстват ангажираност с умрелия. По-скоро нетърпение да анализират всичката информация, която бяха успели да източат от избледняващата му памет можеше да се прочете по изморените им лица.

А това, което бяха научили си заслужаваше вниманието им и без съмнение те щяха да го анализират най-внимателно и последователно до най-малките подробности.

следва продължение