автор: prolom

Зад металната врата всичко е различно. Просто трябва да влезеш. Като в онази приказка с гардероба.
Тук няма значение кой колко изкарва, какво е учил, къде работи и защо е слязъл. Дали бие майка си или е затънал в дългове. Дали е разбил нечий живот или е болен от любов. Вдигаме наздравици в жълтеникавия полумрак с кисело вино в мръсни буркани. Не ни пука. Питието ни се струва като от избата на Наполеон. Непознати съучастници в заговор без план. Актьори в пиеса без сюжет. Преди час сме си кимали недоловимо по стълбите, а тук сме като членове на таен многовековен орден. Казали сме нечуто вярната парола и се споглеждаме заговорнически. Формално погледнато, общата ни тайна е незаконната чешма в дъното. Тя ни шепне шуртящо: шшшшт, няма страшшшшно. Тук всеки проблем намира лесно своето решение. Пляскаме се по челата – как не сме се сетили още горе. Там, при тези, които обичаме. При децата, които пак сме излъгали, че ще играем. Горе са останали умиращият старец и ухилената пияна курва. Там е и парализираният шампион, който все не достига до хапчетата, с които да пресече финала. Но сега ние сме долу. В мазето. Паниката е невъзможна. Спомените – неизбежни. Плановете са смели, но не спешни. Думите ни потъват в прашния под. Залепват невидимо в черните паяжини. Блъскат се без звук в мръсната крушка. Забравяме ги в мига, в който ги чуваме. Слушаме небрежно. Говорим наизуст. Спокойни сме. С благи погледи, застинали в полуусмивка. Неподвижният въздух е като дъха на любим човек. Какъв катарзис…Дори едрият плъх-мумия в ъгъла не ни смущава. Напротив – струва ни се достолепен. Там е толкова отдавна. Нашият плъх. Години вече никой не го изхвърля. Сякаш усещаме, че ще си тръгне сам по някое време. А не искаме този момент да дойде. Не, още не. Пазителят на тайнството. Повелителят на вечния порив за невъзможното бягство от самите нас. Тук, в мазето.