автор: daro

От вятърните си къдрици
наплитах статични въжета.
И за страховете на хора в неволя,
ковях парапети.
Тогава бях рАста-човек –
растях по отвесни заслони
и бяха ми нужни законите
на скалните птици.

Дали сега съм твоя човек, приятелю,
белязан с въздушно люпило?
Видя ли, усети ли как
от траверса на живота ми
увисна стръмното време!
Устоя на два пръста и крак,
преди пустотата да го отнеме...

за морската пяна по снежния бряг.

Завръщането ми при теб
е посоката на влюбване,
отрамило тежката раница
на изгубения...
~~~~~~~~~~~~~~~~

чрд, единако... приятелю