Когато тишината се прелива бавно в мен,
навред се стелят мокрите прашинки.
И моят вик стократно прокълнат,
разпръсква се – превръща се в ненужен.
Край мене свирят сухите листа,
напразно къса сълзи топлината.
Очите ми - две факли във дъжда,
и в светла утрин - траурна усмивка...
Боян СТАНИЛОВ
1990