автор: Ambrouse

Разбрах, че татко е нещо като шпионин преди около година, когато , в негово отсъствие, се разрових в лаптопа му. Дотогава си мислех, че е счетоводител, работещ в някаква зачукана държавна служба. Колко глупав съм бил само. Лъгал ни бе, мен и майка ми. Всъщност сигурно е нормално работещите в тайните служби да лъжат, та нали делата им са свързани с националната сигурност. Не казах на никого, дори и на мама. Но ме глождеше отвътре да проуча по-сериозно тази тема. Леле, яко е баща ти да е от ЦРУ!
Е, може и да не е точно от ЦРУ, но факт е, че в компютъра му имаше софтуер, какъвто не бях виждал никъде другаде. Баща ми се оправя с компютрите, но не може да се мери с мен - не е голям разбирач. А каква смешна парола бе сложил на програмата, направо убийствена. Уцелих я от първия път, защото съвпадаше с името на майка ми – Сюзън.
Та за програмката. Определено не бе от онези, които могат да се изтеглят свободно от Мрежата. Интерфейсът бе скапан, но бързо схванах същината. Вкарваш данни за някаква промяна в световната политика и на основата на връзките между отделните събития и огромната база данни, получаваш предполагаем резултат. Пробно „убих” неколцина световни лидери и „подпалих” няколко войни, след което излязоха стотици възможни последици – други войни, други убийства, икономически, социални и демографски промени. Абе с две думи политически измишльотини. Не ми се стори особено интересно, нещо подобно беше на скапана стратегическа игра. Покрих следите си и затворих програмата. Баща ми разбира се не усети, че съм пипал.
После дълго се чудих дали директно да не го попитам работи ли за ЦРУ, но се отказах – щеше да разбере, че съм бърникал в компютъра му.
Всичко бе наред до вчера. Вчера бе неделя. Мама отиде в градината да сади цветя, а татко се заби в гаража, където бе най-голямата му любов – един червен форд „Мустанг”, модел 1972 г. Смяташе да поправя карбуратора, който незнайно защо непрестанно се запушваше. Семейна идилия ще кажете, но аз се чувствах тъпо, защото татко бе обещал да ме води на футболен мач. Много мразя, когато родителите ми не изпълняват обещанията си. Тъкмо затова реших отново да бръкна в лаптопа. Програмата, разбира се, все още си бе там, даже ми се стори, че са прибавени допълнителни функции. Гръмнах няколко бомби в Англия, но ефектът бе почти нулев, само затваряне на някакви тъпи граници последва. После отворих файла с важните световни лидери. Там бе пълно с президенти, генерали, директори на компании и тайни служби и разни гледащи лошо брадати типове. Изобщо всякакви хора. Едва за около една пета от тях бях чувал по нещичко. И тогава видях снимката на татко. Той бе там, сред елита на световната политика и икономика. Направо се потресох. Не бях предполагал, че баща ми е толкова важна клечка. Когато се поокопитих, ме засърбяха ръцете да пречукам татко наужким. Какво ли щеше да стане, ако го елиминирах? Вероятно нищо, но… Засрамих се от себе си. Да, бях му ядосан днес, но това не ми даваше основания да го убивам, макар и само виртуално. След като се разрових из опциите, попаднах на нещо, от което ме напуши смях. Имаше опция за болести. Разработчиците на софтуера определено се бяха престарали. Все пак за проба избрах „стомашно разстройство” и натиснах ОК. Резултатът, който излезе след доста дълго време – почти минута чаках – бе главозамайващ: „ЯДРЕН КОНФЛИКТ. ВЕРОЯТНОСТ 63%.”. Изсмях се, та как е възможно някакво си скапано рядко щастие, и то на обикновен на пръв поглед човек като баща ми, да доведе до война?
Всеки си има дяволчета в душата, а аз не бях на кеф вчера и моите дяволчета се бяха развилнели. Те ме накараха да сипя в кафето на тате яка доза разслабително. Мама страда от запек, та затова имаме подобни лекарства вкъщи. Исках хем да отмъстя за неизпълненото обещание, хем да докажа, че програмата е идиотска, по скапана дори от играта „Шогун”.
Тате естествено се продрисна. По едно време го чух да се оплаква на мама иззад вратата на тоалетната:
– Следобед трябва да отскоча до службата за среща с шефа, ама май ще се наложи да отложа…
– Тук си стой, миличък, не можеш да излизаш в това състояние! – настоя мама. После чух как в тоалетната чиния отново се разплиска водопад от изпражнения. Чух и злобна псувня.
А днес се влачехме със семейната тойота на запад. Буквално се влачехме, защото задръстванията бяха огромни. Татко бе стиснал здраво волана и гледаше с празен поглед право напред, а мама час по час се извръщаше, за да провери дали трите ядрени гъби са засенчили напълно хоризонта. Очите й бяха пълни сълзи, защото току-що бе разбрала, че сестра й Фийби, която живее в Бостън, няма да я бъде. Аз бях подслушал част от разговора им по телефона. Леля Фийби се оплакваше, че е с нарушено зрение от взрива и че кожата й е покрита с болезнени мехури. Линейките не ходели по адреси, всички хора се изнасяли панически на запад.
Чувствах се ужасно, но ми бе трудно да повярвам, че съм виновен за трагедията. Опитвах да се самоубедя, че става въпрос за случайност.
Когато движението по магистралата спря напълно, татко изведнъж изпадна в странно състояние. Приличаше на дрогиран, когато заговори:
– Аз съм виновен!
Мама го погледна неразбиращо със зачервените си от плач очи.
– Какво?
– Не съм счетоводител. Експерт съм в една тайна служба за ядрено разузнаване. Всъщност работата ми е… беше… да следя изправността на системите за изстрелване на ядрени ракети. Ох, ако не беше тази пуста диария, щях да съм на работното си място и да разбера, че един от радарите подава грешни данни. Погрешна информация за нападение, мамка му! Не могли да извикат навреме заместника ми… Така че изстреляхме ракети по руснаците… а те отвърнаха.
Мама изхълца и се ококори, а аз само хапех устни, идеше ми да потъна вдън земя.
После тате бръкна в жабката и извади пистолет. Дори не бях предполагал, че притежава оръжие.Мама се разпищя, а аз седях като парализиран без да мога помръдна.
Татко изскочи от колата и се спусна към мантинелата без да обръща никакво внимание на воплите и молбите на мама. Когато стигна до канавката се гръмна в главата. Ясно видях как се вдигна облак от кървави пръски и как тялото му изтупка глухо при падането върху тревата.
На мен също не ми се живее.