автор: wingless

Къде е тежката умора моя,
полегнала като пребито куче?
Заслушан във сърцето на покоя,
все чакам нещо тъжно да се случи.

Като съдба – случайно да се спре
и щом свали човешката ми кожа,
най-хубавите свои стихове -
цветя пред греховете и ще сложа.

Тогава ще съм само тишина,
която след скръбта ще отминава -
останалата част от онова,
което знае как да се прощава.

Дали ще е начало или край?
Едва ли всичко свършва пак след края.
Навярно ще се взирам до безкрай
във тъмнината – за да се позная.