автор: samotnik

- Отлична презентация, доктор Казакова!
Ръката на дебелия мъж с голо теме бе потна и мека. Тя размърда пръстите си, опитвайки да измъкне своята, но без успех.
- Завиждам Ви за възможността да сте първия посетител на тези места. Предполагам, усещането е равносилно на онова, което изпитал Хауърд Картър, когато е разкрил входа към гробницата на Тутанкамон.
Месестото му лице бе разтеглено в широка усмивка.
- В цялата ми кариера на египтолог аз само съм следвал стъпките на други – продължи той, без да пуска ръката ѝ.
- Наистина е несравнимо, професор Джоунс – съгласи се Боряна.
- При това за такова кратко време. Поразително – добави той и поклати глава. – Наистина невероятно.
- Доктор Казакова!
Висок мъж в официален тъмносин костюм приближаваше към тях, протегнал дясната си ръка към нея. В лявата държеше чаша шампанско. Леката руменина по лицето му издаваше, че това не бе първото му питие. Организаторите на коктейла по случай посещението ѝ не пестяха напитките.
Боряна измъкна ръката си от хватката на пълния мъж срещу нея и се приготви да я подаде на новодошлия. Никога не бе предполагала, че е възможно десницата ѝ да се умори от ръкостискане.
- Невероятно, просто невероятно! – каза новодошлият и леко се поклони. - Позволете да ви се представя - професор МакАдамс, на вашите услуги. Тесен специалист по ранно-антична писменост. Конкретните ми интереси са именно в линеарните писма. Прекарвам твърде много време над Линеар А, трябва да призная.
Младата жена отправи ослепителна усмивка към професора и попита:
- Някакъв успех?
Отлично знаеше, че ако професор МакАдамс бе успял с разчитането на Линеар А трудът му би бил светкавично оповестен, но не можа да сдържи любопитството си.
- В известна степен... – поколеба се мъжът. – Все още работим. Но постигаме определен напредък. Аз съм традиционалист, за разлика от ...професора, който споменахте...
- Професор Николов.
- Именно – съгласи се мъжът и поклати глава. – Каква загуба за науката. Убеден съм, че ако можех да работя с него, досега езикът щеше да бъде разшифрован. Различен поглед, от друг ъгъл, би могъл да е много полезен. Аз следвам традиционният подход, който предполага пряко заместване на фонетичните системи на Линеар А, с вече познатите от Линеар Б.
- Това не водеше ли в задънена улица?
- Разбира се, опитвано е отдавна. Още при разчитането на Линеар Б. За съжаление полученото не може да бъде използвано.
- Минойският, нали? Език, който е толкова непознат, че е трудно дори да бъде причислен към някоя известна езикова група.
- Точно така. Само че аз залагам на друго. Обзалагам се, че минойският е изолиран, самобитен език.
Забеляза съмнението в очите на младата жена и побърза да добави.
- Знам, трудно е да повярва човек, но имам съвсем сериозни основания да мисля така.
- Защо тогава се наричате традиционалист? Това съвсем не е традиционен подход.
Професорът се усмихна широко.
- Без да демонстрирам излишна скромност ще обобщя, че все пак аз следвам традиционните замествания на фонемите. Но не мога да не заявя, че е истинско удоволствие да говориш с дама, която не се бои да демонстрира интелект, вместо да го крие зад ослепителната си външност.
- Внимавайте, доктор Казакова – намеси професор Джоунс, който дотогава бе слушал безмълвно. – Някоя от многобройните почитателки на Родрик може да ви се нахвърли. Неговите комплименти са високо ценени сред дамската част от студентите.
Професор МакАдамс понечи да отговори, когато Боряна вдигна чашата си към тях.
- Моля да ме извините, господа. Изключително приятно ми е да говоря с вас, но имам нужда от глътка свеж въздух.

***

Малката издадена веранда, гледаща към вътрешния двор, трудно можеше да бъде наречена тераса, но ѝ бе напълно достатъчна за да се усамоти за няколко минути. Светлината, изливаща се през високите прозорци и позволяваше да вижда къде стъпва и тя се отправи към по-далечния ѝ край, стараейки се да остане незабелязана. Няколко прозореца в отсрещната сграда светеха, напомняйки, че работата никога не свършва. Боряна въздъхна тихо, отпи малка глътка от шампанското си и облегна рамо на студената тухлена стена.
За съжаление, това бе едно от нещата, с които трябваше да се справя след почти всяка лекция, независимо къде я изнасяше. В началото ѝ бе любопитно и забавно, но постепенно установи, че университетската ерудиция е обратно пропорционална на изпитото шампанско. Рано или късно разговорите неизбежно се пренасяха върху външността ѝ, а понякога директните предложения, които получаваше я караха да се изчервява.
Тихи стъпки зад гърба ѝ подсказаха, че не е сама.
Завъртя се рязко, готова да прогони натрапника, но вместо професор МакАдамс се озова лице в лице с дребен мъж, облечен в износен тъмносин костюм с остаряла кройка. През рамото му висеше малка кожена чанта.
- Доктор Казакова?
Гласът му беше тих, но Боряна веднага разпозна онзи твърд акцент, който ѝ направи впечатление по време на лекцията. Погледът ѝ пробяга по тъмната кожа на лицето му и се спря върху очите. Черни и изтеглени, те искряха върху сбръчканото лице и подмладяваха човека поне с десетина години.
- Да?
Мъжът кимна леко с глава.
- Мога ли да ви отнема пет минути?
Стоеше на няколко стъпки от нея, без дори да се здрависа. Ръцете му висяха отпуснати около тялото, като пръстите на лявата несъзнателно опипваха ръба на панталона. Устните му бяха свити в тясна линия.
Не знаеше какво да очаква. Често се случваше на някоя от нейните лекции да присъства и любител на конспирациите, който да се опита да я въвлече в спор, относно достоверността на откритията. Понякога идеите, които подобни хора излагаха пред нея я шокираха с фантастичността си. Повече дори от онова, на което бе станала свидетел.
- Вие сте?
- Името ми не е от значение. Моля ви, важно е. Няма да отнемам много от времето ви.
- Съжалявам – поклати глава тя. – Не желая да разговарям с непознати.
Човекът срещу нея вдигна ръка пред гърдите си, сякаш искаше да я задържи.
- Моля ви, наистина е важно – повтори той. – Казвам се Абдул Хамза.
Боряна го изгледа безизразно.
- Професор съм – каза той и леко завъртя глава към светлините в залата. - Истински, не като онези, които се кичат с титли, докато всъщност са едни обикновени преподаватели.
- Малко смело изказване, не мислите ли? Това е Кеймбридж, не някое квартално училище.
Абдул Хамза се изсмя кратко.
- И каква е разликата?
- Аха – отвърна Боряна студено. – А защо точно вие сте различен?
- Оставете това сега, моля. Убеден съм, че сама разбирате какво имам предвид. Потърсих ви за друго.
Искрящите му очи не се отделяха от нейните, сякаш искаше да я хипнотизира.
- Във връзка с презентацията ви.
Младата жена въздъхна и постави чашата си върху перваза на прозореца до нея.
- Кажете.
Сякаш някаква пружина рязко се отпусна в тялото на професора. Чертите на лицето му се смекчиха в лека усмивка, блясъкът в очите му изгуби остротата си.
- Благодаря ви. Ще се опитам да бъда наистина кратък.
Приближи се на крачка от нея и продължи.
- Първо, искам да ви поздравя за откритията. Наистина са впечатляващи. Казвам го като човек, който е прекарал по-голяма част от кариерата си на терен. Мога да предположа колко трудно е било.
Боряна кимна.
- Онова, което сте открили, несъмнено е много любопитно – продължи мъжът. – И единствено по рода си в целия свят. До момента никъде не са намирани дори фрагменти от такава последователна и пълноценна връзка с античните женски божества.
- С изключение на Египет.
- Разбира се, но там женските богове не са централна фигура. Макар и да не съм специалист по античната тракийска история, мога да оценя научния потенциал на откритията ви.
- По какво сте специалист?
- Шумер и Месопотамия. Точно в тази връзка исках да говоря с вас.
- Не намирам връзка.
Мъжът вдигна ръка и поглади брадичката си.
- Виждате ли – каза той, - точно тук мисля, че грешите.