автор: riiva

Отварям очи, без писък, така се будех в началото. Научил съм се изплувам постепенно.
По-лесно е и няма полза от пищенето, накрая все пак осъзнавам, че още съм в костюма. Което не е задължително лошо, мога да се сетя за по-неприятни места, пребиваването в които би било едно съвсем възможно настояще, тук поне съм на сигурно място. Дори го повтарям – Аз съм на сигурно място! - за да накарам мозъка ми да вярва в подобни глупави утвърждения. Лявата ми ръка е изтръпнала, но и това не е, което ме е извадило от сънищата. Значи Бабел е сложила нещо в системата ми - страхува се да не умра в съня си, и понякога си мисля, че е за предпочитане. Пред безкрайния цикъл на часовете в несвяст.

- Спиш ли... – въпросителната извивка в края на изречението не може да ме заблуди. Тя знае, че не спя.

Гласът й е като ледени блокчета, плиснати в ябълков сайдер, чувам тракането - на студените им стени по ръба на чашата и на миниатюрните жадни кратери, които се отварят в тях при удара - а после идва вездесъщият мирис на ябълки. Не знам защо добавям ябълките, аз пия водка - чиста, но винаги, когато мисля за Бабел си представям ябълков сайдер – щипещ и пенлив, затворен в тъмната изба на дядо ми. Може би с нея ще се върнем във фермата - когато всичко тук приключи, може би ще се върнем догодина, да съберем ябълките и да напълним наследствената дъбова бъчва, която пазя от баща ми, а той – от неговия баща. Представям си, че една бъчва ще стигне - ако го предлагам само на ценители, и дори започвам да планирам къде ще държа моята тежка дървена старовремска бъчва, пълна догоре с домашен ябълков сайдер. А после съзнанието ми прави изненадващ скок и отново съм в костюма. Мразя това, в костюма е душно и горещо, а ароматът на ябълки го няма, тук мирише на студ и страх. ‘На студ! И страх...’, киска се мозъкът – Не! Това е поредната самозаблуда. Като другите, които съм изживявал в костюма, докато превъзбуденият мозък си прави шеги. Аз съм на сигурно място. На! Сигурно! Място! Ще повтарям това и всичко ще е наред.

Бабел мълчи и изчаква да се съвзема. Истинската Бабел, която познавах, нямаше да мълчи и никак не обича да чака. Но тази тук е програма, длъжна е да ме пази и да мълчи, защото аз съм човек. Спомням си... истинската Бабел отдавна щеше да се е прибрала. Вкъщи, при ябълковите дървета и зелените треви на нашата ферма. Може би така е по-добре, без нея наоколо е по-спокойно.

- Къде отиваме? – пита програмата и хладен лед се блъсва в стъклените стени - Виктор? Чуваш ли ме? - ...а после идва мирисът на ябълки, плътен и тежък...

- Да – отговарям – Всичко е наред, Бабел. Всичко е наред.

Повтарям го за себе си, не за нея, откакто съм буден, това е петдесет и първото ми повторение. Остават ми четиридесет и девет. До сто. Въпрос – колко повторения на ден са нужни за да убедя зъзнещата лудост вътре в мен, че сме в безопасност. Отговор -‘Няма да ти трябват повторения’, шепне в ухото ми истинската Бабел, ‘ти вече си мъртъв, мили’. Крещя и се събуждам в костюма, защото тази Бабел също не е истинска, така наричам лудостта ми.

- Виктор? – Бабел ме чака, забравил съм да й дам направление. Забравил ли съм?
Или тя иска да мисля така! Направила е нещо с паметта ми, не помня от колко време съм тук, изглежда ми цяла вечност. Ако съм болен и слаб, тя ще може да прави с мен, каквото поиска... ‘Какво може да иска една програма?! Работещи системи може би? Човекът й да е добре?’, подиграва се мозъкът - няма значение – аз знам какво иска Бабел! Иска да ми отнеме правото на избор, да ме затвори на кораба и повече да не ме пусне да вляза в костюма. Ето, това ще е лудост.

Тя, разбира се, ще ми обяснява, че е за мое добро – бавно и спокойно, както се говори на малко дете – и дори ще ми позволява да поглеждам към космоса през прозрачните тънки стени. Не твърде често – например, веднъж седмично – за да не нарушаваме крехкото равновесие на заключения ми в електронните сензори здрав разум. Моят здрав разум ще се превърне в най-важното нещо за нея. Ще го обсъждаме, когато настоявам да махне проводниците от мен, ще го изтъква, когато я моля да изляза навън с костюма, ще го шепне с нежния си ябълков глас и ще примигва срещу мен, разтревожена и наранена, когато плача и я проклинам задето отказва да ми признае човешкото. И винаги ще е права, сигурна в токсичната си любов към мен.

- Защо просто не се върнеш на кораба, Виктор? – Бабел отново... задрямал съм, непоносимо е да се взирам в мълчанията между думите й.

- Ще бъде много по-лесно за всички... – това мълчание ще е от по-дългите, мога да се увия в ябълковата пяна и да спя, да спя.

- За мен ще е по-лесно... – казва тя.

А за мен не! И няма да се върна на кораба. Защо просто не ме остави на мира, може би не съм загубил достатъчно? Тъпа електронна кучка. А истинската Бабел ми липсва. Спомням си - части от лицето й, от тялото, жестове, случайни усмивки – по половин Бабел за всяка наша среща, дори по-малко, толкова помня, почти нищо. Моите слепи осиротели спомени не стигат да я измисля цялата. Вместо нея имам Бабел, която живее в андроидните вериги на кораба. Както и Бабел, която къса с оголените зъби парчета от личността ми – моята тиха лудост, която нарекох с нейното име.

Само че, аз знам че истинската Бабел е била тук, с мен, сигурен съм, колкото и да го отричат нейните две копия, които биха били доволни да ме видят вързан и скопен. Вярно е, не мога да измисля Бабел, загубил съм части от себе си. От нея, от нас, от живота ни заедно. Но мога да позная отсъствието й – по изчезналото щастие. Нещо те прави щастлив, нещо – не можеш да му дадеш име, всеки път е различно: като слънчев лъч в мрачен есенен ден, или случаен жест на доброта, или... Не можеш да му дадеш име, но когато това специално нещо изчезне от живота ти, знаеш за липсата му, знаеш, че си загубил част от себе си. Знам, че аз съм загубил Бабел.

И отказвам да мисля, че тя си е тръгнала. Защото ако призная отсъствието й, ще се наложи да призная всички онези неща, които лудостта ми шепти вътре в мен, докато мозъкът, който не съществува ехидно цвърчи ‘Мъртва е, тук няма никой, освен теб’.
Защото аз изобщо не съм човек. Аз съм фикция, бродник, синтетичен електронен запис от личността ми - истинският Виктор отдавна е мъртъв, точно както е мъртва и истинската Бабел. Аз умрях първи, а тялото ми дълго гни в костюма. Моят чудесен високотехнологичен космически костюм - нещо, което можеше да се очаква - сне навреме отпечатък от личността ми с точност до последния дребен неприятен детайл от отвратителния ми нрав. А после умря Бабел. Умря на кораба. И това беше добре, би било тясно за двама ни в костюма.

- И ако си съгласен, ще можем да тръгнем – продължава тя, гласът й е дрезгав и леко напрегнат. – Ще тръгнем веднага, щом се върнеш на кораба...

Мирисът на ябълки щипе несъществуващите ми ноздри. Научил съм се на това още в началото - имитирам всичките си усещания, на мен ми харесва, на нея – не. Но на нея й стига да е само програма, на мен - не. Знаеш ли, моя прекрасна електронна Бабел, аз не съм мъртъв, живея в костюма, но може би двамата с теб наистина ще се върнем във фермата с дъбови бъчви и ябълки. Не догодина, но ще се върнем, може би. Когато цъфтят. Някой ден. Когато вече не мога да бъда човек.