автор: cattiva2511

Глава 13

— Е, какво ще кажеш?
— Добро утро и на теб, Кристина, добре съм благодаря, че попита!
— Какво мислиш? Добър обрат нали?
— Не, историята ти куца на толкова места, че ако бях извънредно лош критик щях да си направя брашно от костите на автора. Но така като вече нищо не ме интересува, в книгата ти, ми е все тая.
— Просто не можеш да си признаеш, че съм надарен писател, нали така?
— През цялата книга се опитваш да ме убедиш в това, но истината е, че не ми пука. Ако малолетните идиотки те харесват нека те четат. Пулицър[1] да ти дадат дано, все ми е тая, не ми дреме. Романът ти е зле, историите ти са зле, героите ти са зле. Това е положението, приеми го. Тази книга е пародия.
— Няма да ти се ядосвам, защото знам, че си разстроена, загуби годеника си и парите си…
— Те никога не са били мои. Аз не съм от книгата ти. Имам си работа, живот, приятели, които нямат нищо общо с този бълвоч. Кристина, или ме прати да си ходя, или ме остави на мира да си заспа след края. Когато се събудя като злата мащеха, може и да не ми е толкова скучно, но сега бих си прехапала вените, само и само тази велика простотия да спре!
Кристина не каза нищо, просто изчезна. Супер! И сега какво? Дали това бе епилогът на романа? В смисъл сега ще й се случи нещо лошо, за да може авторът да я накаже за всичко, а после лигавите щастливи сцени между Мистър Мускул и Мис Мокра Фланелка?… Най-вероятно.
За да не губи повече време Лидия слезе в трапезарията за закуска. В началото на книгата си яде разделно, за да не си развали диетата, но установи, че тук няма как да свали или качи нито грам. В любовните романи героите бяха или идеални или не. Главните нямаха проблеми с теглото си, пъпките или зъбите. Така като Лидия не бе положителен герой в целия този фарс, нямаше как да подобри тялото си, така просто не се правеше.
— Добро утро, лейди Лидия, добре ли спахте? — Тили я гледаше така все едно току-що са й ударили шамар. Лидия дори не си бе отворила устата още.
— Всъщност много добре, Тили, а ти? Как се чувстваш като златната кокошка?
— Не си изливайте злобата върху нея, Лидия! — Себастиян! Винаги притаен в някой ъгъл, че да може да спаси девицата от дракона.
— Не го казах със злоба…
— Не разбирам какво съм си мислел и какво съм намирал във Вас? За малко не ни разделихте с брат ми, а сега тормозите и жена му. Толкова ли не можете да се зарадвате на тяхното щастие? Всичко ли трябва да се върти около Вас?
— Първо на първо на тебе лично нищо не съм ти направила и да ти напомня ли, че не съм те съблазнила, ти ме опъна на прозореца, после ми шепнеше като влюбено дете? От къде ти дойде тая омраза към мен, бе човек? Единият ден си един, после ставаш друг? Не си ли се замислял, че поведението ти се промени от нищото!
— Това, че си отворих очите относно Вас не означава, че съм различен… — да, как да ти обясня, че трябва да си следваш сценария и независимо, какво кажа или направя това няма да се промени. Лидия още не разбираше как изобщо беше успяла да накара героите да започнат да мислят сами, но сега осъзна, че всичко е било моментно. Дори да се променят за малко, рано или късно трябваше да се върнат към великия замисъл на автора. Трябваше отново да си повтори, че не бяха хора, че това не е истина и че не е нужно да търси логика.
— Може ли да поговорим в кабинета ми, Лидия? — ах, да забрави за мачо-мен.
— Разбира се, милорд! — Лидия се ухили на Себастиян, направи нещо, което си мислеше, че е реверанс и тръгна с бившия си годеник към светата му обител.
Дежа-Ву, помисли си Лидия. Последния път, когато седяха един срещу друг в този кабинет Родерик предложи да правят секс. Лидия не се залъгваше, че сега ще й каже, че е направил грешка и всъщност иска нея. Това беше невъзможно. Той бе главен герой в любовен роман. Изгората му трябваше да е чистото дете, абсолютно беззащитно, доста нелогично и леко истерично, но само колкото да има малко драма във взаимоотношенията им. Нямаше как такъв тип човек, опа грешка той не е човек, а фантазия, да се чувства щастлив с жена, която знае какво иска и може и сама да напердаши лошите. Почувства се зле. Ако можеше да върне времето назад нямаше да се сближи с него толкова, та сега да се чувства като стара операционна система, която са я сменили с по-добра версия.
— Помолих баща ти да напусне дома ми тази сутрин. Заради миналото ни, двамата с Тили решихме да отпуснем на теб и семейството ти месечна издръжка за текущите Ви разходи. На теб ти отделяме зестра, за да можеш да встъпиш в добър брак, все пак ти нямаш вина за това, което сториха родителите ти! — ама какъв си ми рицар само? Благороден до откат.
— Мисля, че трябва да кажа благодаря…
— Виж, все още мисля, че се разбирахме добре, нали така? Не вярвам на това, че си користна и злобна жена, не мога да си представя да съм бил способен да бъда отново с такъв човек. Нека останем приятели, става ли? Да заровим томахавките?
— Кога точно сме били врагове, че сега ми предлагаш да се сдобрим?
— Мислех, че си ми сърдита заради Тили…
— Не е твоя вината, че да ти се сърдя!
— Не обвинявай и нея…
— И нейна не е. Още отдавна ти казах, че не съм за теб, но въпреки това си позволих да се сближим. Това си е лично моя грешка, жена като мен никога не остава с човек като теб. Това е правило, нали така? Казах ти, че Кристияна е твоята истинска любов, но така като тя си отиде, преди да сте се нае… както ида е, ти намери друга подобна в лицето на Тили. Не виня нито нея, нито теб, единствено себе си, че си позволих да се направя на идиот — Родерик се замисли. Не можеше да намери логика в мислите си, все едно откакто загуби паметта си и срещна Тили се прероди. Когато си спомни кой е, злобата към Александра се върна. Всичко, което беше споделил с Лидия се сля като в сън, все едно никога не е било. Знаеше какво са си казали и какво са правили, но не помнеше как точно се чувстваше, после дойде и осъзнаването на факта, че обича Тили. И въпреки всичко нещо му пречеше, нещо го глождеше, но не знаеше точно какво. Но горчивата истина за Лидия бе, че той искаше и беше лудо влюбен в жена си… така трябваше да бъде!
— Аз, наистина смятам, че ти си един уникален човек, Лидия.
— Не си прави труда да ми говориш. Казваш го, защото трябва да си добър, не може да си злобен. Трябва и ти, като жена си, да виждаш хубавото у хората. В един прекрасен момент ще ме намразиш и ще си отвориш очите за това колко съм подла. Това дори и да не е истина така ще стане, при това много скоро. Не можеш да ме разбереш, няма как да ти обясня и аз, без да ме тикнат в лудница. Човекът, с когото бях близка, не съществува. Надявам се скоро да си ида и да те оставя да изживееш щастливо остатъка от дните си с любовта на живота си! — Лидия си тръгна. Какво още можеше да каже, чувстваше се като парцал. Винаги когато започнеше връзка мислеше как ще свърши. Макар че бе пределно ясно, че това няма да трае дълго, тя не мисли за края на отношенията си с него. Позволи си един-единствен път да помечтае и какво стана? Обявиха й в прав текст, че е негодна.

* * *

Минаха два дни, но мама-меца не искаше да си тръгне от Каза Ностра и нещата просто се закучиха. Явно се чакаше края, финалната развръзка, но може би автора още не бе я измислил. Докато Лидия броеше дупките в тавана на стаята си се появи и Нейно Величество.
— Мога ли да си ходя вече?
— Да, но първо трябва да довърша историята, а съм в творческа криза.
— Ти кога не си била? Какво има, не можеш да измислиш финала ли?
— Ами-и-и… да.
— Убий ме тогава!
— Какво?
— Не буквално, ти ще ме върнеш у дома. Не е задължително да има тяло, за да съм умряла. Удавила съм се в реката и намират наметалото ми. Оставила съм и едно писмо, в което си признавам, че аз съм убила Кристияна, защото съм искала всичките пари за себе, не съм знаела за Тили, естествено. Признавам си всички злини и мачо-мен най-накрая прозира що за стока съм. Така, Ванеса нещо изостана в историята, не го закачай, все едно сме го забравили по пътя, но нещо трябва да стане с гадняра, нищо че в край на сметка не е направил нищо лошо на никого.
— Сериозно ми говориш в момента, нали?
— Напълно, това трябва да спре и то сега. Още днес ще изчезна, и до няколко дни ще ме обявят за мъртва, после малко лигав епилог и край!
— Добре, слушам те! Какво ще стане с Форк?
— Трябва да стане нещо с него, нещо неприятно, но не чак толкова лошо, защото както казахме всъщност не е направил нищо наистина зло. Не може да го накажем прекалено, така ще стане жертва… сетих се!
— Така ли, какво?
— „Брулени хълмове“[2], създай свой собствен Хийтклиф.
— Добра идея, харесва ми. С брата какво ще правим?
— В първия ти вариант на книгата той просто си беше добре, защо тук да отделяме внимание на него?
— Права си, излишно е. Ами добре решено, веднага щом завършим ще се върнеш у дома. Благодаря, че ми помогна все пак! — Лидия не каза на Кристина, че го направи не защото искаше, или защото всичко това й харесва, напълно обратното. Направи го, защото и писна и ако девойката продължи да драска на посоки тази история можеше да се проточи прекалено дълго, така че пито-платено, време беше да се спуснат завесите!…

„Епилог“

„Откакто Лидия Омбре изчезна Тили не можеше да си намери място. Чувстваше си виновна. Първо бе откраднала мъжа й, а после и парите й. Себастиян постоянно й повтаряше, че тя не е направила нищо лошо, но товара не падаше от раменете й. Виктория, майката на Лидия, плачеше постоянно, но полицията така и не разбраха, какво е станало с дъщеря й. Родерик се отчуждаваше с всеки изминал ден и тя се почувства нещастна. Ами ако още обичаше нея и сега, когато Лидия е в неизвестност, е осъзнал, че е допуснал грешка като се е оженил за Тили? Това не й даваше покой. Как щеше да протече живота й сега, какво щеше да прави с отдалечения си съпруг…“
— Кристина спри да дълбаеш, моля те и дай по същество. Ако изпишеш пет листа със сополивите мисли на естествената Ферари[3], ще си пръсна мозъка.
„Седмица след като изчезна Лидия дойдоха представителите на реда. Оказа се, че докато Лидия бе яздила, потънала в собствените си мисли, един заек стреснал коня й, тя паднала от него и се удавила в реката…“
— И как тъпите полицаи разбрали, че точно заек ми стреснал крантата? Може да е бил… знам ли елф? Кристина, по-правдоподобно, моля те! Убий поне мен като хората!
„Седмица след като изчезна Лидия дойдоха представителите на реда. Бяха намерили наметалото й в реката. Търсили тялото, но не могли да го намерят. Теченията по тези места били доста бързи и най-вероятно никога нямаше да се появи трупа й.
Тили плака дълго, защото въпреки всичко тя не мразеше Лидия. Напротив, знаеше, че има добро в нея. Родерик отказа да говори с когото и да било. Себастиян каза, че най-вероятно се чувства виновен и му е нужно време. Тили не се и съмняваше, обаче, че Родерик скърби по любовта на живота си, че съжалява…“
— Кристина карай по същество, никой не го интересува какви мисли се въртят в главата на Овчия поглед.
„Майката на Лидия си тръгна от имението с наметалото на дъщеря си. Жената се състари буквално за минути пред очите на хората. Каза, че иска да погребе останките й до родителите си, защото там Лидия щяла да е сред свои. Никой не й попречи да си иде.
Лорд Форк и лорд Сейнт Винсънт все още идваха да вечерят заедно. Тили не харесваше тези двамата. Единият я гледаше винаги похотливо, а другия винаги й се подиграваше за грубите движения. Но те бяха приятели на съпруга й, за това тя не каза нищо на Родерик. Сега той имаше нужда от подкрепа, а ако тези хора можеха да му я дадат още по-добре.
В една такава вечер, докато ядяха в тишина, случваше се доста често след смъртта на Лидия, Мария прекъсна напрегнатата обстановка.
— Милорд, най-накрая почистихме стаята на лейди Лидия, както наредихте тази сутрин — Тили не можеше да отрече, че остана доволна. Тази стая бе като дамоклев меч[4] над брака им. Въпреки това Тили никога не си позволи да помоли съпруга си да освободят стаята, знаеше, че той още скърби по Лидия и не можеше да му я отнеме.
— Мария, трябва ли да ни прекъсваш, за да ни кажеш, че си си свършила работата? — попита рязко лорд Форк. Той винаги се държеше надменно и лошо с останалите.
— Намерихме писмо, адресирано до лорд Родерик, дойдох да го донеса — Мария подаде писмото на Родерик. Той бързо счупи печата и се зачете. Лицето му се изкриви от гняв — гняв към Лидия и гняв към себе си, че не бе осъзнал що за жена е тя.“
— Така стоп! Нека да помисля, това не трябва да е писмо самопризнание, от къде да знам, че ще се удавя, та да си излея душата. Не… защо е написано писмото… сетих се! В кабинета на Родерик съм открила документите за имотите му, точно така, после съм му оставила писмо, с което му казвам, как съм си играла играта и съм ги правила на глупаци и естествено съм заколила и девицата в бяло, и бла-бла-бла. Всичко смъртни грехове. Така, но истината, защо съм оставила писмото е, че го изнудвам, защото съм планирала да замина за континента, така като вече не мога да си покажа носа пред хората, заради всичко, което се случи, но ми трябват пари. Ако иска да си вземе документите обратно, трябва да предаде парите, на мъжа, когото ще пратя и аз ще му върна книжата!
„Родерик предаде съдържанието на писмото на околните. Разказа и как Лидия нарочно бе натикала Кристияна в ръцете на Форк, като й говорила, че той е правилният човек за нея. Но когато Кристияна й споделила, ужасена от неговите наклонности й признала, че не може повече да живее така. Била потресена и се страхувала. За това и Лидия я убила. Направила го така, че да прилича на работа на лорд Форк, но така като той имал алиби за същата вечер, не успяла да му го препише, а глупака винаги й вярвал. Но Лидия надхитрила всички, тя била по-умна от тях.
Родерик не каза нищо повече, всички го гладеха втрещени. Тили отправи умолителен поглед към мъжа си. Надяваше се това да не върне спомените за бившата му жена и придобитото щастие, което намериха, преди тези трагедии, да се изпари…“
— Защо винаги се връщаш към гъската? Стига, край с тази сцена. Давай към историята за Форк и сие, акцентирай върху него, другите помежду другото ги спомени.
„Минаха два месеца от злочестата вечер. Родерик продължаваше да мълчи, дори вече не я докосваше вечер, все по-често седеше сам в кабинета си и пиеше. Слугите от дома на лорд Форк се преместиха при тях, макар да нямаха нужда, Тили не можа да откаже да ги наеме. Те разказаха как лорда се е разболял от мъка. Постоянно го преследвал призрака на Кристияна, говорела му и не му давала мира. Спрял да яде, пиел постоянно и говорел единствено с духа на истинската си любов. Винаги се извинявал за това как я наранил и я молел да му прости и да го вземе при себе си.
Себастиян реши да се върне на бойното поле. Тили не искаше да я оставя, но той й каза, че трябва да реши проблемите с мъжа си, а за това трябва да останат сами. Тя знаеше, че е прав, но я бе страх да се изправи срещу съпруга си. А ако разбиеше сърцето й като й каже, че единствената любов на живота му е мъртва и тя не значи нищо…“
— Престани да се отплесваш в глупави дилеми и давай нататък.
„Мина още седмица. Себастиян го нямаше, а Тили седеше в градината сама и оплакваше нещастната си съдба. Щеше да остане вечно така — влюбена в човек, който не я обича. Разбра и че носи дете. Какво щеше да му каже? Защо баща му не го иска, защо е дистанциран… и тогава Тили взе решение. Тя имаше щастливо детство, докато майка й бе жива. Те се обичаха. Нямаше да позволи на мъжа си да съсипе детството на детето й. Щеше да отиде в някое от именията, наследени от баща си и там да роди и отгледа сина си. След като взе, с много болка в душата, това решение Тили се изправи и гордо тръгна напред.
Спря за момент пред кабинета му. Почуди се само миг преди да почука и без да дочака отговор влезе в стаята.
— Какво искаш? — попита полупиян Родерик.
— Дойдох да поговорим…
— Не ми се говори сега!
— Не, но ще ме изслушаш — Тили се опита да покаже смелост, която всъщност нямаше и преди да я прекъсне проговори: — знам, че ти е тежко. Загуби любовта на живота си, но аз не мога повече така, любов моя. Много те обичам, та чак ме боли, но ти ме пренебрегваш заради една мъртва жена, с това не мога да се боря. Искам да отида в едно от именията на баща ми, ще те оставя сам. Когато решиш, че можеш да си простиш и ако още искаш да сме семейство, можеш да ме потърсиш, но ако продължаваш да се държиш както в момента няма да се върна.
— Искаш да ме напуснеш…
— Не, това е най-трудното нещо, което някога съм правила, но ако продължаваме така ще се намразим и нараним, а аз те обичам, но не мога да се меря с духа на Лидия…
— Обичам теб, Тили, не ме оставяй имам нужда от теб…“
— Така, Кристина спри, допиши си евтината мелодрама сама, как се целуват прегръщат и прочее.
„КРАЙ!“
— Добре, мога да си ходя вече, нали?
— Да, но, няма да си спомниш нищо от това, което стана, не мога да го позволя нали разбираш?
— Няма нищо, не ми и трябва!

Глава 14

От Критик, 1 октомври 2015, 16:42
„… Току-що прочетох романа на всеизвестната авторка с псевдонима Кристина… Г-жо, надявам се, толкова ли не Ви стигна фантазията, та да си изберете и второ име? С такъв псевдоним, как да очакваме нормални заглавия от Ваша страна?
Относно самата книга… По-хаотично и абсурдно четиво никога не бях подхващала. Цялата Ви история е като луд да се лута в лабиринт… На какво точно хапче бяхте, когато писахте тези страници?
Кристина, искрено Ви моля не ни обиждайте отново като пишете, на никого не е нужно и най-вече никой не го иска!
Бих написала много неща за това така наречено литературно произведение, но ако започна да говоря никога няма спра, защото цялата тази история е пълна пародия на стил, сюжет и авторски талант…“

Лидия затвори лаптопа си. Авторката с псевдоним Кристина, започна да продава романа си преди три месеца и навсякъде вече се говореше само за него. С лек скептицизъм Лидия реши да го прочете. Цялата история се оказа буквално никаква. Явно Кристина се опитала да е смешна и иронична, но всичко приличаше на брътвежи на лунатик. В същото време никой не знаеше коя е Кристина и от къде е. Беше се обвила в тайнственост, което разбира се само усили продажбите на книгата.
На Лидия й беше писнало от такива драскачи. Не че й беше работа, като инженер, практиката й нямаше нищо общо с такъв тип книги, но от известно време, тоест две години, откакто се раздели с последното си гадже, реши да види по какво са се побъркали всички и започна да чете любовни романи. После пък реши и че има достатъчно акъл, за да ги и коментира. И тук острия й език срещна успех. Нейните рецензии се четяха навсякъде и всички се съобразяваха с тях, можеше да потопи или издигне даден автор без никакво усилие. Това даде на Лидия стимул и вече нямаше книга, която да е прочела и да не се е изказала. Повечето я мразеха, други и се мазнеха, трети се правеха, че не съществува, но всичко се страхуваха от това, което щеше да се напише.
Да, Лидия беше доволна. След като натисна бутона „Публикувай“ разбра, че прословутата Кристина си беше изпяла песента!

* * *

Кристина прочете рецензията за книгата си. Усмихна се и се облегна назад пред компютъра.
— На какво се смееш? — попита майка й.
— На Лидия, отправила ми е критика за книгата.
— Отново ли, защо?
— Защото тайно се надява да я посетя отново…
— Недей, последния път я измъкна на косъм. Знаеш, че тя не помни наистина…
— Да, но историята става все по-интересна, не мислиш ли? — Кристина много харесваше Лидия, още откакто бе написала първата си книги не я остави на мира. Първата й творба бе за нейния вид. Те живяха с хората от хиляди години, без да се издават кои са и какво са. Те бяха в основата на повечето митове и легенди. Кристина реши да каже истината на света за себе си и другите като нея, като напише книга. Избра да е любовен роман — приказка, така всъщност не разкриваше истината напълно, защото кой вярва на такава литература? Пък и пресили малко нещата, за да може читателя да не обърне внимание на скритите послания, а на любовта.
Отначало всичко тръгна добре, но Лидия Родари направи коментара си и секна продажбите на историята. Кристина се ядоса и я вкара в романа. Лидия щеше да се побърка, едвам я изкара първия път, но колкото повече редеше историята Лидия ставаше все по-странен герой. Всеки път играеше различно и постъпваше и мислеше по съвсем нов начин. В една от версиите за малко наистина да си пререже вените, след като наръга в сърцето Родерик…
Цялата тази игра се превърна в хоби за Кристина. Не можеше да се насити. Лидия сама започна да гради сценарий, без да го осъзнава, като правеше всичко по различен начин всеки път, тя променяше правилата на играта.
— Накрая Лидия съвсем ще се побърка. Всеки път мозъка й започва да се връща към реалността все по-бавно. Да не говорим, че е натрупала толкова личности в себе си, от различните книги, че ще свърши или мъртва или в лудницата. Имай милост към играчката си, Кристина. Остави я малко намира, да си почине, после пак…
— О, не мамо, нямам търпение да видя какво ще направи този път — Кристина се усмихна. Два часа сутринта… време беше да посети своята играчка.

Край!

---

Бележки
[1] Пулицър — престижна американска награда за журналистика. Носи името на американеца от еврейски произход Джоузеф Пулицър — издател, редактор и журналист.
[2] Брулени хълмове — роман на поетесата Емили Бронте и най-известното й произведение.
[3] Ферари — става въпрос за Лоло Ферари, жената умряла от прекалено много силикон.
[4] Дамоклевият меч — меч, който сиракузкият тиран Дионисий I Стари заповядал да закачат на конски косъм над главата на ласкателя му, завистник — Дамокъл. Изразът се е превърнал в крилата фраза и е предаден за историята и поколенията от Цицерон в неговите „Тускулански беседи“.