Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: renizah78
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14008

Онлайн са:
Анонимни: 433
ХуЛитери: 2
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: Albatros
:: lenami19

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПъкъл IX
раздел: Разкази
автор: LeoBedrosian

Хаос. Първото което усещам е неопределеност, без форма, без съдържание и смисъл. Това ли е първичната материя, изначалното съдържание на нещата? Една голяма липса обгръща всичко наоколо и понятия като материя, пространство и време нямат никакво съдържание. Съществувам ли? Или вече съм мъртъв? Но това дали е отвъдното? Не, не може да е то! Посещавал съм го вече няколко пъти и имам съвсем други спомени. Там може да е безформено и неуютно, но винаги боли. Или те залива безмерно блаженство, или си в безтегловност, а това … Това тук е едно голямо нищо.

Кой съм аз? Или какво съм… Щом имам самосъзнание, щом мисля за себе си, като за нещо конкретно, значи съм разум. Или поне разумно същество. Но нали съществуванието все още липсва, тогава как си спомням смъртта? А живота? Къде съм? От празното изплува и един друг въпрос, питане на което усещам, че не мога да дам задоволителен отговор, поне не и сега.

Защо? Това, което знам е, че това е най-трудния въпрос. Мнозина са се опитвали да достигнат до отговора, малцина са се доближили до него, а само един е успял да се докосне до пешовете на робата му. Аз ли съм тоя? Имам чувството, че знам отговора. Че винаги съм го знаел и ще го знам! Но аз да не съм… Не! Това е светотатство. Щях да знам, ако съм Бог, нали!? Щях да съм на друго място, време и пространство, а тук те просто липсват. Има още една, макар и дребна възможност. Това тук да е Сингулярността. Винаги съм мечтал за нея, още от дете. Тя е тая желана, романтична и вездесъща категория, където няма време, пространство. Където няма радости, но няма и печал. Там всичко е толкова просто и ясно, толкова красиво. Това ли е тя?

Но каква е тая светлина. Някакво бяло петънце изплува от тъмнината. Уголемява се, ах… Придобива форма, после очертание, променя се интензитета му, но какво става? Защо се отдалечавам от оня унес, от онова съвършенство? Петното започва все повече да придобива смисъл, понятията се раждат и светлината изгонва уюта на мрака. Какво става, по дяволите!? Угасете лампата! Не искам да виждам тези форми, този цвят какъв беше? Син? Или светло зелен, не си спомням! Искам си уюта на непрогледното, къде ми е слепотата? Дайте си ми я!

Какво е това? Младежка глава с красива вълниста коса. Ето, че започвам да си спомням, ето, че формите започват бавно да се завръщат в празната ми памет като есенна мъгла над мъртво блато. Кой си , страннико и защо толкова нежно се взираш в мен? Иди си! Не искам да се сблъсквам със грижовния ти поглед, да не си ми баща!? Не мога да отрека, красива е твоята младост, със цялата тая еластична кожа с лек бронзов загар. Такова здраве лъха от нея, толкова са големи угрижените ти очи, дето бдят над мен с цвят на нощно небе. Така ухае косата ти! Но ето че постепенно възвръщам и обонянието си и не мога да определя произхода на всичките тези остри и нежни миризми. Сякаш съм в някое стерилно място, където няма болести и тегоби, смърт и страдание. Където всичко е толкова подредено и красиво. Но какви са тези уреди наоколо със премигващи светлинки? А по стъклената повърхност на тази кутия пробягва някаква зелена линия, която сякаш отмерва живота ми…

- Виждаш ли ме – проговаря красивия младеж и аз го чувам. Размахва ръката си пред мен, за да провери реакцията ми. Не съм лишен и от другото си осезание, от слуха. Да, виждам те, страннико, но как да ти го кажа? Какво да направя, за да разбереш, че съм жив? – премигни, ако ме чуваш, знам ,че не можеш да движиш тялото си.

Да премигна? Тялото ми? Но аз имам ли тяло? Не съм ли само едно съвършено зрение, дух в света на светлината, дошъл от сенките на отвъдното? Тези хиляди тръбички, по които тече живота в моите ръце ли се вливат? А оня грозен посинял крайник със хилядите жички моят крак ли е? А защо е само един? Къде е другия? Да не би да съм един отвратителен урод, който лежи неподвижно от началото на живота си и от време на време се съвзема за поредната кратка агония, след която ще се унесе отново в сенките на мнимата смърт?

Въпросите станаха повече от поносимото. Ще трябва да получа някои отговори и затова ще премигна на тоя хубавец. Ето, младежо показах ли ти , че те чувам, а? А сега ти ми кажи кой съм аз, какво правя тук? Защо се грижиш за мен и кой отне другия ми долен крайник? Ще ми кажеш ли?


- Аха, ето че и чуваш. Сигурно искаш да ме попиташ много неща. Ще ти отговоря, но още е твърде рано. Няма да понесеш цялата информация – младежа оправя възглавницата на болния и проверява някои от жизнените му параметри от апаратите за поддържане на живота – така, за сега всичко е добре. Харесва ли ти това, което виждаш?

Мътните все още ириси сякаш искат да му кажат, да го попитат, да изкрещят. Но останалата част от сакатото тяло е безжизнена, или не дава вид да съдържа поне една малка искрица от дара на живота. Но как да комуникират? Не се сети за друг начин, освен да му задава въпроси, а клетника да отговаря с премигване.

- Ще те попитам нещо, а ти премигни пак, ако отговора е „Да“, разбра ли ме – миглата на лявото око потрепна едва доловимо и така показа, че притежателя ѝ го е разбрал. Йоши знае, че лявата половина на тялото се командва от дясно полукълбо на мозъка. Не може и да се очаква друго при вида на сплескания от ляво череп. Влакът не беше пожалил Йов и физичните закони едва не бяха изпълнили сетната му молба за бърза смърт. Но нещо, или някой бдяха над тлента и жалбите и тоя път останаха неудовлетворени. За невнимателния читател пръст в тая работа имаше жаловития син, с дадената му още там, горе благодат. Но дали Йоши би си позволил да престъпи забраните на баща си и да дари живота на някой, който не бе доказал, че го заслужава. Едва ли.
- Знаеш ли кой си? – миглата остана неподвижна, а ириса като че ли започна да възвръща предишната си млечно бяла пустота – да разбирам, че не знаеш, а спомняш ли си нещо въобще?

Окото остава съвършен неподвижно и нищо, никакво движение не издава, че нещастника има какъвто и да е спомен. Дали не е прекалено рано да го натоварва с такава отговорност и дали тоя няма окончателно да отплува в сенките на Хаоса от такова върховно умствено напрягане? Та нали само преди минута бе успял да му върне зрението. Какво ли ще каже бащата? Не искаше и да си помисли какви люти кавги ще отнесе, като разбере какво си е позволил. Въпреки ясните му заръки, да подържа само тялото на Йов без да го връща в живота. Знаеше добре, че така рискува да се разкрият, но какво да прави, като толкова искаше да му помогне!? Поне веднъж да прогледне отвъд слепотата си, да види светлината на живота, да усети радостта от усмихнатото лице на другия. Пък после да се спомине, да се изпълни сетното му желание да се върне там, от където Съдбата го измъкваше постоянно. Казано иначе, да си умре спокойно и тихо. Нали това сам искаше.

- Слушай ме внимателно сега, защото нямаме много време. Съвсем скоро тук ще влезе стар брадат човек. От теб се иска само да не помръдваш. Да не даваш изобщо вид, че си жив. Разбра ли ме? – миглите му затрепериха френетично. Разбрал го е – Много е важно, тоя брадатия изобщо да не разбере, че си оживял. Ще се опитва да те измъчва, да завира разни неща в ушите ти и да изтръгне езика ти, но ти не се бой. Няма да усетиш нищо.

Виждащото око изразяваше най-дълбокия ужас, който можеше да изрази едно сляпо око въобще.

- Ти на практика си мъртъв до такава степен, че повече не може и да се желае. Така, че няма да страдаш. Не ми ли вярваш – взима медицински клещи и отрязва един безформен пръст с мъртвешки цвят от единствения му крак – Усети ли нещо, не си! Мога да ти отрежа целия крак и ефекта ще е същия, така, че това едва ли има значение за теб. А сега да преминем към историята, която ти обещах.

***
Не може да свикне с тия проклети начини на придвижване. Клетите смъртни, мислят си, че са открили най-бързия и удобен начин да стигнат до някъде, а всъщност се клатушкат из въздушните падини с часове седнали в тесни неудобни кресла сред спаружен въздух. И в същото време са принудени да ядат изстинали блюда, да пият изветрели напитки и да гледат филми със съмнителни художествени качества. Горките те! След петчасово подскачане от един протуберанс в друг съжали, че е загубил несъмненото си предимство да се телепортира в която си поиска точка на времето и пространството мигновено и без всякакви неудобства.

Когато излезе от терминала на прашното летище в Лос Анджелис, след като му се бе наложи половин час да чака за багажа си реши, че може да си позволи собствен самолет. Напомни си да нареди на счетоводителя Синклер да направи съответното проучване за някой не много скъп, но надежден модел. Не искаше да се охарчва много за това. Може да си го позволи, но не иска да попада в полезрението на данъчните. Не и сега.

- Тук ли е гълъбчето? Как се чувства тялото му, добре ли е захранено с гликоза – почти връхлита в болничната стая на Йов със куфара, в който е скътан conixi memoriae, адския инструмент, пред който никой смъртен не може да скрие тайните си –Йоши, извикай тоя доктор, дето така се е погрижил за нашия хубавец. Предаде му парите, нали? И нека да донесе статуса му, искам да знам дали тялото ще издържи още едно, финално напрежение. Дали ще си каже тайните, никаквеца!

следва продължение …


Публикувано от anonimapokrifoff на 14.01.2016 @ 10:17:15 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   LeoBedrosian

Рейтинг за текст

Средна оценка: 3
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

11.08.2022 год. / 19:52:02 часа

добави твой текст
"Пъкъл IX" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.