автор: cattiva2511

Дойде време за вечерята…

Плана на Лидия бе прост, да накара Родерик и милата Кристияна да се заговорят и да ги остави да си гукат цяла нощ. Проблема бе само един във великия замисъл…
Щеше ли да успее да си държи устата затворена, ако започнеха да се леят порой от баналности и клишета? Ще трябва, твърдо реши тя.

Всички слуги гледаха втренчено как Лидия и Мария вървяха рамо до рамо към трапезарията, остана само да се хванат за ръце и да ги махат напред-назад с всяка крачка, но това вече би било прекалено, помисли си Лидия. Не че нямаше да е смешно да види погледите на персонала, но… добре де добрата Кристина, ха-ха, да бе да, не заслужаваше чак толкова… нали?

Влязоха в приемния салон, или поне Лидия си помисли, че това е приемен салон, и всичко погледи бяха отправени към двете жени. Мария веднага установи до къде я е докарала в новопридобитата си симпатия към Лидия, а самата Лидия се сети, че трябваше, май не беше много сигурна за това, някой лакей, или иконом, или бъдещ мъж да я придружи за вечеря. Майната му, вече беше долу и точка. Майната му, Кристина, Кристияна ще й се запалят ушите при такива думи! Ха, супер! Щеше да научи Кристияна да псува. Но не като в другите романи. В тях, когато героинята започне да ги реди, автора пише нещо от сорта на: „И моряк би се засрамил от ругателствата на девойката!“ Ругателства?! Чиста проба псувни — мръсни, мазни, гадни псувни. Дам, Лидия щеше да научи Кристияна да псува, но не като моряк, а по-скоро като върла неаполитанска селянка, племенница на дон Корлеоне[1]! Това вече щеше да прелее чашата на търпение на автора, ха-ха.

— Добър вечер на всички! — усмихна се мило Лидия, все едно не бе направила грешка още с влизането. Щеше да е добре да знае точно кога се намира, може и да не беше добра по история в училище, но от купищата любовни романи, все щеше да изкара поне откъм държание. Дрехите нищо не й говориха, че не бе в Наполеонова Франция от ясно по-ясно, но роклите с широки поли в толкова книги бяха описани, че Лидия се обърка кога какво се е носило. Пък и честно казано Лидия имаше собствен вкус и не се интересуваше особено от съвременната мода, камо ли от тази тук. Не че не бе гледала и филми, но така като се намираше в един измислен свят, роклите и вечните черни фракове на господата и говореха само едно — Абсолютно нищо!

Така… кой я погледна учудено — ах, да.

Субект номер едно — братът. Естествено много красив, с черна коса и тъмни очи, Господи докато не попадна в тази пародия Лидия никога не обръщаше внимание на очите, но нали в книгите: та косата, та очите, та майната му! Та братът като второстепенен герой не бе толкова „идеален“ като батко си, но естествено неустоим… по-мил и по-весел. Задължително! Той беше поддържащата роля и трябваше да отвори очите на брат си, че е влюбен в гълъбчето. Естествено щеше и да се влюби, като всички останали, в главната, но щеше да е прекалено благороден да й се натрапи, щом като тя обикне брат му. Името на брата трябваше да е нещо обикновено… Стефан, Саймън, нещо такова. Не силно име като… като… не, не това вече бе прекалено — Родерик. Ха-ха!

Субект номер две — главния злодей. Много банално, че Лидия вече бе чела книгата и за нея нямаше никаква интрига, знаеше тайните на всички… пфу, по-зле и от самата книга е осъзнаването на този факт. Та, субект номер две, главния злодей. Не грозен, дори чаровен, но зъл… наистина! Той, естествено ще си загуби ума, ако питат Лидия и други части на тялото, по-главната и тя като не му пристане ще се опита да превърне живота й в ад. Естествено в книгата той си мисли, че тя е слугиня в началото и от там повечето й проблеми. Сега с какво да се заеме д-р Злобюл не се знае. Не е мой проблем, помисли си Лидия.

Субект три — приятеля, когото никой не понася, освен Злостъра. Всъщност в историческите любовни романи различната сексуална ориентация се осъжда по-зле и от хетеросексуален мъж, който тайно гледа мъжки дупета, но го е срам да си признае. Така третия субект вече е от отбора на негативите, само защото е… Мамка ти Кристина, ще си го помисля — дупедавец.

Лидия се намръщи, ами ако Кристина наистина намери някоя клада и я обяви за вещица… Салем[2] периода дали е минал? Е той е в Америка, но докъде ли е стигнала до сега Америка… А дали Лидия наистина се намира в Англия също не бе много сигурно. Езикът й звучеше английски, но със странен акцент, който тя като по магия придоби, но не можа да оприличи… сигурно нейде из книгата пишеше къде е, но като я прелистваше Лидия, не се вглъби чак до там, пък и повечето неоавторки все към Англия се насочват… какво общо има всичко това с факта, че всички я гледат като гръмнати, а тя не мърда от вратата, като идиот?

— Добър вечер, милейди! — каза разочаровано брата-утешителна-награда.

— Милейди! — поклониха се хомо фенът и хомофобът. Като на пружинка са, помисли си Лидия и се усмихна. Мъжете си помислиха, че се усмихва на тях и й се усмихнаха в отговор.

— Лейди Омбре изглеждате великолепно! — ухили се д-р Злобюл. Омбре? Кой? А, да, тя. Трябваше да се сети, че фамилията ще е зле.

В салона влязоха Кристияна, под ръка с милорд Еди Си Кой. Хубава двойка усмихна се Лидия. Добрият брат я изгледа странно после изгледа и брат си странно и накрая, естествено, забеляза девицата в бяло, която сега бе в синьо, и още по-естествено остана втренчен като дете пред шоколад. Банално. Главният гадняр също се захласна, докато само хомото и Лидия Омбре, ха-ха нямаше право повече да се подиграва на Родерик, останаха безстрастни.

— Милейди… — поклони се ниско чичко гадняр и се ухили хищнически. Трябва ли да са толкова прозрачни тези хора? Ако Лидия бе на мястото на Кристияна веднага щеше да схване от кого какво да очаква. Но не главната героиня винаги търсеше доброто в хората. Интересно какво ли щеше да се случи ако се сблъска с Фреди Крюгер[3]?

— Милейди? — попита брата с главно С., но Лидия не можеше да се сети как го бе кръстила Кристина.

— Това е братовчедката на Лидия, Кристияна! — представи я нашия главен мъжкар в стадото. Лидия се ухили, Кристияна не трябваше да е тук тази вечер и то под ръка с бъдещия си съпруг, той и на Лидия се падаше такъв май? Кристина щеше да полудее.

Точно в този момент С. погледна неодобрително брат си и момичето, което красиво се изчерви и сведе поглед. Гъска! Това е без злоба, помисли си Лидия. Всъщност романа стана забавен като се гледа на живо.

С., гледаше така, естествено, защото осъждаше брат си, който оставил годеницата си, дошъл с красивата братовчедка под ръка. Бу-ху, голяма работа! Ако Лидия имаше нещо напротив щеше да си каже, а не да таи злоба, тайно вътре в себе си и да прави физиономии прозрачни за целия свят.

— Лидия, скъпа — започна Родерик, осъзнал погледа на брат си. Той остави Кристияна и пристъпи към нея и й се усмихна, като я хвана за лакътя. Още малко и ще започне да се удря в гърдите: „Аз мъж, ти жена!“

— Да, милорд?

— Нали щяхме да си говорим по имена?

— Боже опази!

— Моля? — изведнъж Мария, която стоеше изправена до вратата, започна да се киска като квачка. Лидия не издържа и се изсмя високо. Всички се втренчиха в нея, като че ли беше И.Т.[4]. Не че знаеха какво е извънземно, или пък да… както и да е.

— Нищо, просто шега на мен и Мария, съжалявам! — през сълзи изкряка Лидия.

— Смеете се доста заразно, мадам — каза дупедавеца. Дупедавец, дупедавец… на ти, Кристина.

— От вътре ми идва, милорд, какво да се прави, съдба! — опита се да се изчерви Лидия, но не й се получи и отново се разсмя.

— Моля? — попита хомото.

— Аз… нищо — и млъкна. Нищо ново под слънцето помисли си Родерик. Започва и спира да говори, когато си поиска.

— Та, Лидия, скъпа… това е брат ми Себастиян — естествено, че как иначе? — Това е лорд Форк — д-р Злобюл. Форк, честно? — И лорд Сейнт Винсънт — гея Винсънт. При това светец, това ирония ли трябва да е?

— Първото Ви име Виктор ли е? — попита Лидия невинно.

— Не, защо, милейди? — отвърна Сейнт Винсънт.

— А, просто така… — Лидия се подсмихна, щеше да му приляга като е на задна на му подвикват: „Шнеле, Вики, тат ис вундаба“. Не беше много сигурна, но май така подвикваха в немското порно… трябваше да намали порното, или пък не?

Родерик отново я погледна странно, какво ли си мислеше точно сега? По идеята Лидия знаеше какво ще си мисли после. Като всеки един роман началото е за размисли и страсти на героинята, мъжът е малко потаен, после идва и неговата драма, а краят е почти изцяло за неговото метаморфно душевно състояние. Карай да върви, какво я вълнува, помисли си Лидия. А дали има чувство за хумор? Така като е зает да се мръщи на злодейката в началото, на любовта на живота си по средата, и накрая се държи като влюбен шестокласник, дали има или няма чувство за хумор за автора не е важно. Но за Лидия… обожаваше да се смее, не обичаше да е намръщена и сериозна. Понякога малко злобна, това си го признаваше, но винаги трябваше да има смях. За това и започна да пише критики, защото й бе забавно и защото й се виждаше продуктивно. Е добре де, смееше се на чужд гръб, но така като сега се намираше буквално в роман, си призна, че е права. Кристина наистина не ставаше за писател, това си бе чисто копи-пасте, за жалост, както и доста други подобни творби…

— Ще ядем ли? — попита Себастиян, който гледаше Лидия като хипнотизиран. В оригинал, той още в началото не трябва да я хареса, пък и какво да й се хареса? Но сега, когато стояха така нещата, нямаше и на идея как да реагира. Господи, Кристина, кой ти публикува бълвоча?

— Да…

— Нещо сте замислена, милейди? — попита д-р Злобюл. Сигурно си мисли, че тайно ревнувам, пък и ще ми предложи да се сработим, за да разделим гълъбчетата, каква досада.

— Всъщност, не точно, милорд, мислех си разни работи, да, но чак да се замисля, не! — г-н Вилица[5] примигна. О, не отново! Започна да става досадно — примигване, изчервяване, сумтене (макар Лидия все още да не разпознаваше звука) и все такива едни жестове и мимики, които един средностатистически човек никога не би направил…

— Няма значение — Лидия отиде до Сейнт Винсънт. Ванеса, как не се сети? „Ванеса датс ис фантастиш!“, господи дано не я чуе някой немско говорещ. — Милорд, ще ме придружите ли? — и тук всички онемяха, не че до сега много се говори. Какво не им е наред на тия хора?

— Мисля, че Родерик трябва да Ви придружи, милейди… — запъна се лорда.

— Глупости, а Кристияна кой ще придружи? Хайде не се дърпайте като магаре на мост, не хапя, а пък и защо да Ви хапя? — и тогава едно дяволче я накара да се наведе точно над ухото му и да прошепне: — Ще оставя само Себастиян да те хапе — тогава за нейно учудване, вместо злобен поглед Ванеса се засмя. Може би поради факта, че Лидия не изказа злоба, не се знае, но Ванеса започна да се смее силно като… нея. И Лидия му отговори, така че двамата се хванаха под ръка и тръгнаха напред, забравили неловкото начало. Изяж се Кристина, гадняр номер две, ще ми стане приятелка!

* * *

Седнаха на масата и… потънаха в тишина. Лидия бе настанена между Родерик и брат му, от другата страна милата девица, до нея г-н Злобюл, до него Ванеса. Така казано все едно бяха в хола на масата в апартамента й, но всъщност масата беше огромна и имаше голямо разстояние един от друг, за да се запълни пространството. Неглиже, не и в тази книга. Добре че Лидия умееше да говори високо, как щяха да чуват скромната и тиха Кристияна? Проблем, нали трябва да говори с главния, та да загубят ума си един по друг.

— Кристияна, може ли да те наричам Крис? — попита Лидия. Кристияна, не, о Боже не отново, примигна.

— Да, аз…

— Супер! Та Крис, не си спомням как стана, така че… мама и татко ти станаха настойници? — сега Лидия запримига. Като си сред туземци прави като тях.

— Моля? — попита Кристияна. Не се изненада, че Лидия не знаеше какво се бе случило с нея, тя не се интересуваше от никого, освен от себе си, но защо искаше да чуе историята й пред други хора? Та нали зестрата й идваше от нейното наследство, това поне го знаеше, защото постоянно й се подиграваха относно факта.

— Да? — говори за драмата си и кажи на всички какъв съм изрод! — помисли си Лидия. Така всички щяха да симпатизират на Крис и да намразят г-ца… Омбре[6], Боже какво име! Лидия Мачо. Бъдещата жена на мачо-мен!

— Аз… родителите ми загинаха преди десет години, бях на осем тогава — задължително трябва да си каже на колко е — и тогава чичо и леля ме взеха под крилото си.

— Ти харесваше вашите нали? — кажи нещо, което да те изкара жертва, моля те!

— Ами, всъщност обичах ги — сега в сит комите се чува едно „Ах-х-х-х-х“.

— Да… — минутка мълчание в памет на починалия войн. — Защо не ни разкажеш за хобито си… ъ-ъ… да отглеждаш цветя? — хайде говори бе жена.

— Ами да, обожавам цветята, знам, че ти не ги харесваш, но…

— Не обичате цветя, милейди? — попита Ванеса.

— Имам алергия към някои от тях, и за това ги избягвам. Никой не иска да ме види подута, ревяща и с течащ нос, нали? — отново привлече погледите. Не мен, хора, гледайте Крис!

— Не обичате ли мъжете да Ви подаряват цветя? — Зет заврян ти къде се вреш?

— Не, не съм крава няма да ги паса, за какво са ми?

— Какви подаръци обичате? — край с обикновените жестове, помисли си Родерик. Господи, колко ще му струва тая новата?

— Практични.

— Практични? — само не мигай мъж ми.

— Да, отвертка, блузка… рам… ъ-ъ… — как да кажа на човек от век с единица в началото какво е рам памет?

— Моля? — Мария се закиска. Спасение! Дойде първото ядене, нещо, което прилича на месо и мирише на месо, помисли си Лидия. Само да не е овнешка глава, моля те Господи!

— Салата има ли някаква? И чаша вино, с тая вода няма да се разберем.

— Пиете ли, милейди? — попита д-р Злобюл. Да не намеква, че съм алкохолик? Ха-ха, точно такъв съм.

— Да! — кратко, ясно и без срам. Пак ще помълчим. Криси, стига с тая свенливост, бъди, мамка ти, център на вниманието.

— Много? — не се предаде злостъра.

— Не спя в собственото си повърнато, ако това питате, а Вие? — усмихна се мило Лидия. Себастиян се разсмя, при това доволно високо. Внимание заразна съм!

— Милейди, аз никога не бих…

— Знам, знам бъзикам се.

— Вие, какво?

— Нищо. Кристияна, разкажи на хората повече за себе си! — помоли учтиво, доколкото можеше Лидия. Плана не работи, да го е…

— Човек може да си помисли, че предлагате горкото дете като на пазар — каза неодобрително Себастиян, тихо, колкото да го чуе само Лидия. Само че тя не бе от тихите и много мразеше шепота по масите, затова преди Крис да отговори на нейния въпрос, тя отговори на този на Себастиян.

— И какво ако е така, скъпи бъдещ братко? И без това, в момента си е цял бизнес тази практика? Според Вашите… ъ-ъ… според съвременните виждания жените са като конете, само че вместо в сила и издръжливост на трасето нашите качества се определят от зестрата, която притежаваме, а след това и от външни признаци, естествено. Но ако имаме достатъчно сухо, обвивката не е толкова важна. Девиците, не казвам момичета или млади дами, защото важното да си „вървежен“ сега е да си непорочен като утринна роса, та девиците мислят само за това как ще се омъжат за богат, подчертавам богат мъж и ще си живеят като принцеса Турандот[7] до края на ограничения си живот! — Лидия се усмихна. Млъкни, по дяволите, Лидия, кой е гъската сега? Пък и това твърдение за жените, за жалост важи и до днес.

Родерик се нацупи, кокетката си мисли, че той има пари. Ха, той се жени за пари. Жалък ли бе?

Нямаше как да знае, че естествено, Лидия е наясно с факта, че бъдещия й мъж е зестрогонец. Идиот, чела съм тъпата книга!

— Това и ваше мото ли е? — попита с нескрит интерес Ванеса. Харесваше Лидия. Май си намери приятел, не само прикрития като Форк и останалите. Макар от масата да харесваше и Себастиян, но по други причини. По дяволите, от цялото това преструване започна да става злобен.

— Господи не, аз съм твърд феминист[8]! — след малко ще вдигна ръка и ще дам клетва.

— Феминист? — ах да, още непознато движение.

— Вярвам в равноправието между половете!

— И не искате богат мъж? — ех, всички гейове са крайно любопитни, като свраки.

— Да, все ми е тая, стига за мен! Крис?

— Но сте тук и ще се жените за човек, който дори не познавате добре…

— Това, което искам, е съвсем далеч от това, което понякога трябва да се прави, Сейнт Винсент. Сигурно ме разбирате? — „Обичам я!“ — помисли си той. „Тя ми чете мислите“ — помисли си Родерик. „Какво става“ — помисли Форк, а Себастиян още не бе се сигурен какво да мисли.

— Крис, имаш думата, моля не я прекъсвайте и без това е срамежлива! — моля те, отвори си устата! Но не, Крис се изчерви и погледна надолу към чинията си.

Господи, кой и какво направи с Лидия и коя е тази жена? — се въртеше в главата на Главната.

— Салатата и виното — обяви Мария, все едно Лидия не виждаше какво й се дава.

— Не Ви личи да не ядете, милейди — отново д-р Злобюл. Нагъл тип.

— Точно за това съм на салата, милорд, така като задн… задните ми части са по-големи от предните, поне единия факт, може да се промени! — усмихна се Лидия. Искаш да ме обидиш, не си дорасъл, не си бил в гимназия.

При това изказване, всички, освен Ванеса, който се засмя, не каза нищо.

Суетна и разглезена? Кой? — се въртеше в главата на Родерик.

Себастиян, който преди да се запознае с бъдещата булка, я защитава пред батко, сега мълча. В книгата трябваше да си промени мнението за нея, след като види колко е зла, защото до преди да се срещнат казваше на брат си да не вярва на клюки. Трябваше и да стане пръв приятел на Крис, но естествено, без да знае коя е, как ще й стане приятел, като няма звук от проклетата кифла? Лидия се замисли, започна да се дразни от най-милото същество на планетата. Може и наистина да е злодей? Форк може и да сме от един отбор, нали така е в романа.

— Аз нямах предвид… — запъна се гадняра. Изчерви се, гадняра се изчерви, какво следва да се извини? — Извинете, милейди! — Извини се? Г-н Гадняр се извини? Кристина ще ме скалпира!

Бележки

[1] дон Корлеоне — 7 декември 1891-25 юни 1955, роден с името Вито Андолини, е измислен персонаж, базиран на личността от книгата на Марио Пузо — Кръстникът, Вито Корлеоне е добре познат и от трилогията на режисьора Франсис Форд Копола — „Кръстникът“

[2] Салем — в края на 17-ти век много градове в Нова Англия се провеждат т.нар. трибунали срещу вещици, но най-известен става този в Салем през 1962 година.

[3] Фреди Крюгер — демон, убиец на деца от поредицата „Кошмара на Елм Стрийт“.

[4] И.Т. — E.T. the Extra-Terrestrial — филм за доброто извънземно от 1982 година.

[5] г-н Вилица — на английски fork — вилица

[6] Омбре — от испански hombre — мъж

[7] принцеса Турандот — от пиесата на Карло Гоци „Турандот“, Принцеса Турандот е дъщеря на китайския император Алтум.

[8] феминист — за начало на феминизма обикновено се посочва движението за право на вот на жените в Америка, от края на 19-ти век.