автор: ole72

Снежинките са леки и ме носят
в небето – син, непотъмнял кристал,
студът е стогодишен от въпроси,
но още непораснал е за жал.

А слънцето е бяла орхидея,
закичена на синия ревер
въздиша зимата и аз със нея,
зареяни в годишния тефтер.

На пролет се живее по-зелено,
а зимата е помъдрял старик,
за който все не ни остава време
освен ако не се стопи без вик.

Тогава без снега осиротели
разбираме, без зимата боли,
но тя се връща в клонки разцъфтели
и в пролетните, приказни води.

Сезонът – мразовита, скучна ода,
бекрайно, пусто бяла до екстаз
е първата ни стъпка към възхода
от южен вятър и от птичи джаз.