автор: fadul

Тръгвам за Велинград, но решавам да обърна гръб на традицията и да се доверя на БДЖ. Нагласяме се с наследника, напудряме се и се изтипосваме на новата гара Искърско шосе, щото ни е най-близо.


Влакът идва, качваме се и се заемаме да издирваме свободни места поне два броя. Корпулентността ми няма нищо против още едно допълнително и най-ненадейно го получава, че и още две бонус: синът вика тате, тате, в това купе има само един човек, и аз невярващ отивам натам. Невярващ, защото след два дни е ЧНГ, и всичкото кореняк софиянец се е юрнало към бащината къща. Кога влизам в купето, разбирам защо е само с един човек – въпросният е млад ром, който си чисти калните кубинки с мокра кърпичка. В това, разбира се, няма нищо стряскащо, проблемът е, че...Сега някои ще ме обвинят в расизъм, но няма как да са прави, най-първият ми приятел се казваше Огбонея - плод на любовта между нигериец и комшийка. Така че аз съм последният заподозрян в различно отношение към различните. Отплеснах се, но трябваше да парирам в зародиш упреците към мен когато основателно заявя, че в купето миришеше. Миришеше характерно - имам предвид, че ако бях със затворени очи щях да твърдя, че съм на кукерски празник във Филиповци. Въздъхвам на късмета си (доста обрано въздъхване предвид обстоятелствата) и се настанявам до вратата, леко отваряйки я. В интерес на истината към 10-тата минута носът свиква, така че след Побит камък въобще не ме е еня дали смърди ли просто мирише. Синчето се държи съвсем стоически и дори с поглед не дава да се разбере, че страда. Горд съм с него, някой ден може да оглави Амнести интернешънъл!
На Костенец в купето влиза още един кандидат-мъченик, присвива ноздри, но явно не му се седи прав, нахлузва въображаем противогаз и се настанява на място 64. Впрочем през цялото време източникът ни миризата се държи възпитано, в смисъл нито си е изпружил краката на отсрещната седалка, нито си е пуснал ориенталски ритъм със столипиновски децибел. Дори изглежда чистичък, заклевам се, защо тогава?...
Както и да е, на Септември (градът, но ми се стори месецът) се прехвърляме на теснолинейката, и там всичко си идва на мястото: кални панталони, скъсани обувки с надничащи от тях немити палци, сополиви деца с разплетени пуловери, нечленоразделни музикални изпълнения...Само кон няма във вагона. Кон бе, кон. Със сина даваме своя принос към общата картина, като разливаме една кока кола на пода и кой как мине край нас издава звуци все едно се разхожда по незасъхнал дзифт. По едно време чак ми иде да врътна кръшен гьобек и само вродената ми антипатия към физкултурата ме държи прикован към стола.
...Пейзажът хвърчи край прозорците с повече от 30 километра в час, а аз почти му завиждам, че е от другата страна на стъклото.