автор: rumpel

Мама вае с иглата снежно кене по небето.
Ангел тя е отдавна, който оттам ме закриля.
Сутрин прави ми гъдел с бяло перо по лицето,
после скрива се дълго в дивия мирис на лиляк.

Всяка зима сурова ръси снежинки отгоре,
светят в тъмното нежни ледноблестящи дантели.
Има мама душица не по-голяма от орех,
но подрежда кенето цвят от черешите взела.