автор: ambrouse

Най-трудни за въвеждане във владение са онези старите, които ми пращат от болницата. Били са в кома и изобщо не са наясно с новите технологии. Но винаги съм се справял, поне досега. Този последният обаче бе спал цели 70 години, което, както и да го погледне човек, си е сериозно предизвикателство.
Докато пътувахме към сградата, той само се пулеше невярващо през стъклото и цъкаше с език. Какво толкова го учудваше не знам, та нали и по негово време е имало петдесететажни небостъргачи. Да, може би автомобилите – сега те са без колела и на практика се плъзгат ниско над уличната настилка.
Ахна, когато изтривалката се размърда под краката му, дезинфектирайки подметките на обувките му.
– Няма страшно – уверих го аз. – Обикновено почистване.
– Гъдел ме е.
– Ето, приключи. – Потупах го по рамото и влязохме.
Първо му показах монитора. Важно бе да се научи да гледа телевизия и да ползва компютрите.
– Този монитор е от ново поколение – подхванах. – На практика образът се прожектира върху тънък слой наночастици, тоест устройството не тежи и един грам. Разстоянието се нагласява автоматично, в зависимост от зрението ви, а ако си извъртите главата или се придвижите в някаква посока, мониторът се премества заедно с вас. Гаси се оттук. – Посочих дистанционното. – Каналите са 1200.
Той закима и се ухили глуповато.
– Компютърът е лесен за използване, нужно е само да следвате инструкциите на асистента и за нула време ще се научите да влизате в социалните мрежи. Нали сте работили с компютър?
– Да. Първият ми го купиха нашите, когато бях студент. Имаше операционна система Windows.
– Сегашната също е такава, но двайсет и трето поколение.
Реших да не му споменавам, че на неговия компютър е инсталирана версия за хора с интелигентност доста по-ниска от средната. Асистентът щеше да го въвежда в дебрите на компютърния свят стъпка по стъпка.
– Сега да се занимаем с храненето. Това е хладилникът. За да може да се отвори, трябва да си сложите палеца тук. Следва убождане с микроскопична игла с цел вземане на кръвна проба.
– Това пък защо?
– Кръвта се анализира, за да може да ви се препоръча подходяща храна.
– А ако ми се яде нещо друго?
– Просто няма да можете да отворите опаковката. Възможните храни са тези, чиито опаковки засветят в зелено.
– Но това тук са течни храни.
– Течните са полезни за храносмилателния тракт.
Той се нацупи, после неохотно даде кръвна проба. Оказа се, че за момента е задължително да яде супа от брюкселско зеле, натурални сокове от моркови и фъстъчено масло.
– Тук кухня няма ли?
– Готвенето в домашни условия е нехигиенично. Хладилникът се зарежда автоматично по специални тръби. А сега… банята.
Отправихме се към банята. Започнах да обяснявам:
– Душът се изключва автоматично след петата минута, водата трябва да се пести. Тоалетната чиния… Сядате и толкова. Измиването е автоматично. Ако се налага, прави ви се клизма. Четката за зъби трябва да я държите в устата си докато не чуете сигнала за приключване на почистването. – Тук възникна проблем. Цели единайсет минути го чегърта пустата му четка, явно в болницата не се бяха грижили за устната му хигиена.
– А парк има ли наблизо?
Този въпрос направо ме потресе.
– Паркове отдавна няма, а и въздухът навън не е здравословен. Тук има предостатъчно тренажори, където да поддържате формата си.
– Нямам право да излизам оттук?
– Здравните ви застраховки ще бъдат анулирани, ако го направите. Освен това по улиците няма нищо интересно.
– А ресторантите. Хората не ходят ли по ресторанти?
– Можете да ползвате виртуалните ресторанти. Когато опознаете социалните мрежи, ще разберете как става.
– Добре де, а ако искам да отида на излет? В планината например?
– Това е твърде скъпо за вашите финансови възможности. Само един процент от населението може да си позволява такива луксове. Дори аз…
– О!
– Да не би да намеквате, че едно време е можело да се обикалят покрайнините на града съвсем безплатно?
– Ама разбира се!
– Е, сега природата се пази стриктно. Не че е останало много от нея.
– А ако искам да се социализирам?
– Тъкмо за това са социалните мрежи.
– Имам предвид директната комуникация с хора.
– Публичните домове са много скъпи. В хола има модерна, роботизирана секскукла, която ще изпълни всяко ваше желание. Тя дори може да променя външния си вид в зависимост от предпочитанията ви.
Човекът изпръхтя.
– Абе вие как се размножавате?
– Размножават се единствено хората, постигнали изключително висок социален статус. Първият 1 %, така да се каже. А сега за здравното обслужване… Специални датчици следят жизнените ви показатели. Ако има някакви отклонения, системата ви казва какво хапче да пиете. Например, ако кръвното ви налягане се е повишило прекалено…
– Разбирам! – сряза ме той.
– Ще трябва да работите минимум осем часа на ден, за да поддържате този стил на живот.
Той се стресна. Каза с надежда:
– Аз работех като учител…
– Вече реални учители не се използват. Цялото обучение е дистанционно, в Мрежата. Та уредил съм да сглобявате ръчно един модел на космически кораб от новата серия на сагата „Междузвездни войни”. Детайлите са едва 23. Вярвам ще се справите. Доста сте задлъжнял по време на болничния си престой.
Човекът се умълча. Възмутих се, че не ми благодари. Все пак му бях намерил работа, за каквато мнозина могат само да мечтаят. Да не говорим, че нямаше никаква полезна квалификация.
– Вярвам, че ще намерите уют в новия си дом – казах и си тръгнах.
Наистина вярвах, че ще свикне с този непознат за него начин живот. Но се оказа, че греша. Следващата седмица научих, че е успял по някакъв начин да отвори прозореца и да скочи от тридесет и шестия етаж. Е, разбира се защитната гравитационна възглавница се бе задействала и бе омекотила приземяването, така че получил само леки контузии, все едно е паднал от два метра височина. Увеличили му дажбата серотонин и го върнали в апартамента. След време се разчу, че е скачал още няколко пъти. Уж интелигентен човек, а да не може да разбере, че в днешно време човек може да се самоубие само със специалното разрешение на Борда на заемодателите.