автор: ambrouse

Бях на двайсет години, когато за пръв път отидох на море без нашите. Беше 1978 г. Плановете ни – моите и тези на приятеля ми Евгени – бяха грандиозни. Смятахме да изстискаме от летуването и свързаната с него свобода максимален брой забавления.
В главата на Евгени се въртяха единствено мисли за сочни чехкини, а на мен точно в този момент не ми беше до жени, защото тъкмо бях скъсал с едно гадже. Чувствах се леко депресиран и ми идеше по-скоро да се наливам с бира, отколкото да свалям чужденки. Разногласията ни по отношение на това как е най-добре да се прекарва времето обаче не накърниха по никакъв начин приятелските ни отношения – той задяваше мадамите, а аз си попийвах кротичко светло пиво, излегнат на пясъка.
Не след дълго нещата се промениха. Защото се запознах със Зилке. Зилке беше германка. Грозно име ще кажете. Може би ви навява асоциации с една много добре позната в България марка руски камиони. Евгени много се смя, когато разбра, че тя се казва Зилке. Теглих му една майна. А иначе Зилке беше голяма красавица, една такава дребничка, русолява, с бездънни сини очи. Нетипично фина германка. Да не повярва човек.
Запознахме се по малко странен начин. Бях заспал на плажа и веднага щом се събудих, така зверски ми се припика от изпитите бири, че хукнах към морето – да ме извиняват еколозите, ама нямаше къде другаде… Както и да е. Докато тичах, чух зад гърба си подмятане на немски, чието значение не ми се ще да споменавам. Обърнах се, и какво да видя…на една светлосиня хавлиена кърпа, на която бе изобразена главата на Джими Хендрикс, седеше най-прекрасното същество на света. Зилке ме гледаше лошо, примигвайки, като дори потупваше нервно с краче по пясъка. Трябваха ми няколко секунди да зацепя, че съм я опръскал с пясък. Да, по бялата й, току-що намазана с крем кожа имаше следи от „чудовищното” ми деяние. Извиних се на девойката на немски с лек поклон – зная добре този език защото съм учил в езиково училище, – а тя ококори учудено очи и се изчерви чаровно. Явно не бе предполагала, че е възможно някой от местните да знае немски.
Когато влязох във водата и с кеф изпразних мехура си, осъзнах, че съм се влюбил от пръв поглед. Досега не ми се бе случвало такова нещо.
На връщане, докато отново минавах покрай Зилке, забавих крачка и започнах демонстративно да стъпвам на пръсти. Зилке прие глуповатия ми номер със сърдечна усмивка и ме заприказва. Поръждясалия ми немски бързо се изглади.
Оказа се, че Зилке е дошла на море в България със своята приятелка Ингрид. Ингрид бе висока над метър и осемдесет, кокалеста, с широк ханш и гърди като на рекордьор по плуване. Толкова бяха различни, че човек направо го напушваше смях като ги видеше заедно. Но Ингрид също бе свястно момиче и дори сякаш окуражаваше аспирациите ми към Зилке.
Зилке ми бе взела акъла, през цялото време ходех като ударен с мокър парцал. Евгени първоначално ме бъзикаше, но после призна, че Зилке е невероятна и си струва човек да направи необходимите постъпки, за да я има. Той я оценяваше само по външния й вид, защото не разбираше бъкел немски, а аз имах удоволствието да се наслаждавам и на интелигентността й.
Зилке ми сподели, че учи изобразително изкуство, че мечтае някой ден да посети музеите във Франция и Италия, и че намира страната ни за изключително красива. Имала сестра, която обаче не могла да дойде с тях в България, понеже получила хранително нагряване. Младото немкинче бе бъбриво и ми разказваше много неща, но понякога очевидно я налягаха тъжни мисли и мълчеше часове наред. Иначе й бе приятно да е в моята компания, а това бе най-важното за мен. Вече бях започнал да кроя планове за нас двама ни. Първите целувки… спомням си ги до ден днешен… този прекрасен мек допир на плътните й устни…омайното ухание на косите й…Такива неща не се забравят, никога. Но все не ни се удаваше възможност да останем насаме и да… А тя ме желаеше силно, чувствах го. Чувствах също и, че изпитва някакви колебания. Нормално, та нали всяко прекрасно лято си има край. Нямаше никакъв шанс хлапашкото ни приятелството да прерасне в нещо по-сериозно. Но я обичах, с цялото си сърце.
Една събота Ингрид ни повлече към някакъв автобус. Стана ясно, че в едно странджанско село ще бъде представен нестинарският обичай. Ингрид изглеждаше доста заинтригувана, а на мен не ми пукаше особено, интересувах се единствено от това да съм в компанията на прекрасната Зилке. Трябва да призная обаче, че нестинарите ме впечатлиха много, но така и не разбрах какъв е номерът с ходенето бос по жарава. Може би наистина има някаква магия. А онова хипнотично думкане на барабаните… то сякаш дълбаеше в подсъзнанието ми.
Малко преди танците да приключат се случи нещо, което здравата ни стресна. Една от нестинарките, жена на около шейсет години, се приближи до Зилке и я загледа с невиждащ поглед. В транс ли беше, не знам, но гледката бе страховита – и сега изтръпвам като си представя забелените й очи. Възрастната жена каза на Зилке:
– Не бягай, огънят ще те догони! Не бягай, огънят ще те догони!
Зилке сви рамене неразбиращо и ме помоли да й преведа казаното. Преведох й го, а тя на мига пребледня като платно и прехапа устни, а–ха да припадне. Тогава не се усетих, за съжаление. Ако бях си напънал мозъка може би… Но бях заслепен от любов и единственото, което направих, бе да дръпна Зилке настрани и да започна да я успокоявам. Бързо забравих за този неприятен момент.
Два дена по-късно Зилке и Ингрид изчезнаха. Бяха си събрали багажа от бунгалото и бяха отпрашили нанякъде. Никой от техните сънародници, с които общувахме чат–пат, не знаеше нищо по въпроса. Мисълта, че е възможно никога повече да не видя Зилке, направо ме срина. Не можех да ям, не можех да спя.
Евгени бе стигнал до заключение, което изобщо не ми хареса. Каза ми:
– Избягали са в чужбина. Пресекли са незаконно границата. Това е. Не ти ли направи впечатление как тази твоя Зилке все изтъкваше колко добре се живее …оттатък?
– Не, не е възможно.
– Да бе, източногерманците често бягат.
– Ами сега!
– Престани да мислиш за нея, забрави я! Друга ще си намериш. Я виж колко…
– Не е възможно…
– Да не мислиш, че тя е умряла за черните ти очи. Щом си е тръгнала така… без дори да се сбогува с теб…
Аз категорично отказвах да приема версията му. Все пак започнах да подпитвам тук–там и не след дълго попаднах на един бивш граничар, който изглеждаше доста компетентен по въпроса с незаконните пресичания на границата. Та той ми сподели, че често стават инциденти. Запозна ме, срещу десет лева, с един сержант, служещ в близката застава. Сержантът ми каза следното:
– Преди три дена гръмнахме една бегълка.
Стреснах се, защото Зилке си бе тръгнала точно преди три дена.
– Каква бегълка? Казвай!
– Не знам каква беше по народност, но явно беше чужденка.
– Как изглеждаше?
– Не я видях добре, бях далеч. Един новобранец я беше застрелял.
– Какво си видял? – Целият треперех, не знаех на кой свят съм.
– Бяха я проснали по корем на носилка. Не се виждаше лицето й. Но беше руса, млада, не много висока.
– Убита!
– Гърбът й беше на решето. Неприятна гледка. Онзи май бе изпразнил поне половин пълнител в нея. Но известно време се тресеше в конвулсии, преди… Ти защо питаш?
– Запознах се с едно германско момиче преди седмица… – проплаках аз.
– Трай си за това, и престани да разпитваш, за да не си навлечеш неприятности. Може и да не е твоята приятелка, при нас често стават такива неща.
Сержантът ме потупа по рамото и си тръгна, не желаеше да разговаря повече с мен.
Толкова бях разтроен, че Евгени се уплаши за психическото ми здраве. Крепеше ме донякъде надеждата, че е възможно да е загинала друга, не моята любима. Обаче шансовете за това като че ли бяха доста малки.
Евгени вече ме ръчкаше да се прибираме в София, когато видях Зилке. Чакаше на опашка пред пощенската станция. Сам-самичка, свела тъжно глава. Обзет от безумно щастие, се хвърлих да я прегръщам и целувам.
Немкинята каза:
– Не съм Зилке. Зилке ми е сестра. Близначки сме. Дойдох да прибера трупа й.