автор: tzvetcomarinov

Лятното слънце клонеше към своя залез. Уморено от дългия летен ден, бързаше за кратката нощна почивка. От склоновете на планината към площадката пред балнеосанаториума се смъкваха трудно първите глътки вечерен въздух. Примесен с миризмата на бор, той насищаше с приятна и приповдигната свежест. Вдигаше и приканваше тя летуващите за продължителна разходка след обилната вечеря. Имаше и такива сред тях, избрали да е нещо по-различно. Да
пълнят гърдите си просто насядали на пейките около шадравана на площадката до главната сграда. Според идвалите години наред, имало е в него и цветни рибки. Премятали се те в падащата вода, радвали окото, а сега ги нямаше. Вместо тях сега към почиващите, които минаваха наблизо,вторачено гледаше едно голямо око, но вече личеше. с Настъпването на мрачината и то ще изгуби интерес към ставащото около него.
На една от пейките седяха три възрастни жени. От ония стринки бяха, дето идват всяко лято да лекуват многото си болести. И винаги доказваха пред слушателите си, че имат още една, която несъвършенството в нашата медицина пречи, да я докажат и лекуват.
Ето едната, по-скоро с кубични размери отколкото фигура, съобщаваше с категоричност. Имало "някакъв доктор от Добруджанския край, който познавал тая болест" и непременно ще отиде там да се лекува, веднага щом свърши смяната. "Отивам" - декларира с такава категоричност, която и консилиум от именити специалисти не може да промени. Другата, малко съсухрена, по-трудно имаше възможност да говори, затова си помагаше и с ръцете. Навеждаше своето тяло напред към ораторката. Скриваше я за миг-два от третата жена. Потупваше с нарастваща сила едрата по широкото, лъщящо от пълнотата като намазано със зехтин и някак търсещо похотливи погледи коляно. Така се вмъкваше за кратко да вземе думата. И говореше бързо, припряно като картечница стреляща за отбрана. Защото отлично знаеше. След малко дебеланата отново ще е ораторка, а тя слушател. И сивите й воднисти като на невестулка очи, трябва отново да заопипват минаващите наблизо докато намерят повод да говори. Нищо, че ще е отново за кратко.
Разпалеността винаги е носила в себе си от коварството, което да пусне когато и е най-потребно. Заигра се и със сухата жена от пейката, щом тя не успя да затвори устата си когато трябва, а каза.
-Ето я и тая. Направила е белия кичур и кой знае какво е свършила.
Уж изговори последните думи тихо, но изглежда не и се получи. Щом приятелките й се спогледаха конфузно, а непознатата с бяло на главата, забави крачките и спря. Помисли изглежда още веднъж, едва тогава се обърна и попита с тих глас.
-Извинете. Може ли да поседна при вас. Нещо се изморих от ходенето.
Сухата, направо като момиче стана от средата и покани.
-Заповядайте, ето тук - посочи своето място и побърза да се настани чак в края на пейката.
Млъкна, защото нищо повече не успя да измисли. Над четирите жени, тишината бързо се сля с вечерната прохлада. И продължи докато не я наруши новата в компанията.
-Тоя бял кичур на главата ми не е от модата - подхвана жената така, сякаш пестеше сили да говори дълго. - Нося го повече от тридесет години. Тях вече натрупах, косата ми остана почти моминска, но той се белее и забелязва отдалеч.
Моята е дълга и широка за разправяне, но щом седнах и сърцето ми заговори. Тика настойчиво думи към устата и настоява да не се отказвам.
Омъжих се твърде млада, едва завършила гимназията. Бяхме се харесали още докато е курсант във военното училище. Имахме сключено шефство с тяхната рота и неусетно от дума на дума. На разходка, на кино и накрая хайде след новопроизведеният лейтенант на заставата.
Трудности имаше в тоя далечен и непознат край, но любовта ни ги отхвърляше, както фаровете на автомобила разпръскват тъмнината. И двамата не мислехме, че освен синьо безоблачно небе, имало и буреносни дни. В които тежки оловносиви облаци ще притискат хоризонта и сърцата тогава ще парят от непоносима болка.
През зимата беше, привечер. Седнала съм до прозореца за по-светло и плета терлички за него. Милото, което щеше да дойде на бял свят след няколко седмици. Вероятно мисълта за това да стигна, защото чу повика ми и се обади. Почувствах тръпнещите болки в кръста и корема ясно. Дали едновременно с тях не се почука на вратата, това не съм запомнила. Разпознавах и стъпките на моя съпруг, не беше той. Станах и отворих вратата, а срещу мен стоеше старшина Проданов от заставата. Говореше ми, а очите му все към ъглите на стаята бягаха. "Приготви се и ела горе в заставата, - приказва той, но думите не идват от близо. Сякаш са поели пътя си от дълбок кладенец, тръгнали и някъде из деретата край селото изгубили. - Иска да те види, но имаме обстановка на границата и не може да слезе". Чувам и усещам фалша, но сърцето ми не иска да приеме, че е така. Вярно, обича ме, не го криехме от другите. Нали точно заради любовта, няма да ме вика на заставата в това люто зимно време.
Старшина Проданов върви съобразително бавно, крача подире му и се страхувам да отворя устата. С това в корема, може да нямам сили и за малкото приказки. Газим в снига почти до колената ни. Опитвам да улуча местата, където са били ходилата на другия. Кога успявам, кога не толкова успешно и не мисля повече върху това, а покрай нас е тишината. В неясен съюз е влязла тя с неяснотата. И ръфат където им да падне, да откъснат от моите сили се напрягат. По някое време от глупост, започнах да дишам по-пестеливо. Забравила, че на мен и онова вътре ни трябва повече въздух, ако искаме да останем живи. В коремът ми гори жарава. Някой там размахва и удря с нажежени шишове, но аз вървя. И мисълта подтичва край мен като подплашен заек, но ме изпревари по височината къч заставата. Останах съвсем без дъх, вече не различавах кое са вътрешности и кое рожбата ми. Закачен е там и казан, под него буен огън гори. От ония, дето не пръскат от светещите пръски, а живо месо разхвърлят. Зави ми се свят. Дърветата около мен се въртяха в някакъв страшен дивашки танц. Приличаше всичко на забързани кадри от филм на ужасите.
Как съм стигнала пред заставата и как изглеждала в очите на другите, нямах представа и не попитах никого след това. Уж виждах до входа граничари, но вместо униформи и оръжие, едвам различавах размазаните им контури.
Въведоха ме в стаята, а насреща в леглото мъжът ми. Иначе той е възмургав, но тогава лицето му изглеждаше мраморнобяло и неподвижно като на мъртвец. Картината приличаше на творба, рисувана от художник обзет от бесове. Раздърпано, разкъсано и кръв, много кръв, черна и зловеща. Не можех да проумея от къде и как е дошла. Очите ми направо се залепиха върху тая страхотия, а сърцето си не чувствах никъде. Нямаше го. И не проумях как съм събрала сили, да извъртя лице и затърся помощ. Едвам различих образа на старшина Проданов. Неговият е, ама не съвсем. Бял е тоя като прясно варосаните стени на офицерската стая. Уплаших се още повече. Доста по-късно разбрах причината за неговото изражение. Буквално пред очите му през тия няколко минути е побелял кичура, който съм стискала несъзнателно. Изправена до леглото в страшната си мъка.
Отново извъртях очи към своя съпруг и толкова. Изпаднала съм в несвяст, от тук нататък думата и решенията били на другите. Откарали са ни двамата с въртолет. Професорът, така ми казаха по-късно медицинските сестри, посмутил се в първия миг. Кого да спасява по-напред. Раненият, защото бере душа от куршумите или мен, дето нося още един живот. Изглежда тоя миг наистина е бил кратък, обичта също е помагала с каквото може. Заедно ни върнаха семейното щастие, спасиха и тримата.
Щом се роди синът, отново се върнах на заставата. Граничарска жена. Когато лежах в родилното с втория, мъжът ми отново го раниха, но тоя път беше по-леко. В ръката. Децата ни все по застави израснаха, но изглежда с майчиното мляко са поемали и от дъха на граничната бразда. Съпругът ми е вече граничен офицер. Малкият е войник на една застава.
Другите жени продължиха да мълчат, замислени над разказаното им от тая с белия кичур. Нейните думи отлетяха към близката топола. Кацнаха там, скриха между листата и заспориха над вечния въпрос. Кое е по-силно в живота, майчинството или любовта?

Цветко Маринов