автор: bbobbibgbs70

... Чувствам се като пясъчен човек, празен, безтегловен, безплътен. Говоря пясъчни думи – без смисъл и значение. В главата ми се лутат пясъчни мисли подгонени от вятъра, които изтичат безсмислено в небитието. Празен, пясъчен човек. Гледам луната през решетките и махам с ръка, за лека нощ.
Тя топло гали набръчканото ми чело и ме целува с лъчите си, после бавно изчезва по звездния си път. Аз къде съм, по дяволите...
Сутрин водата в затворническата лудница е мътна и направо ледено студена. Мивките са мръсни, от клекалата мирише на пресни изпражнения. Налягането на водата е слабо и тя тече съвсем на тънка струя, като миша опашка. След бръснене лицето е лилаво – кремаво, кожата става като гьон. Гледаш се в счупеното, като мозайка огледало и се чудиш – това, аз ли съм...?
Имаше визитация на главния лекар, заедно с лекуващите, така наречени доктори, които гледат отегчено и мрачно и отброяват времето, когато ще се приберат в частните си кабинети и няма да се занимават с безпарични идиоти като нас. Един от съкилийниците ми нещо превъртя и се разкрещя зверски. Иска веднага да го махнат от тук, защото хаповете не помагали. Сънувал, дори и без да спи умрели плъхове и хлебарки, падал от леглото, залитал, дори се нааквал, без да иска. Крещи, да го преместят, в друго лечебно заведение, което не е затвор, иначе ще скочи през прозореца. Това няма как да стане, защото прозорците са с плътни решетки и втора защита от рапицова мрежа. Докторът, спокоен като хамелеон, каза, че не пациентът, по – скоро лекуващият решава, какво ще се случва с него и нареди, да му сложат наказателна доза инжекция. За да кротне като агънце, защото според медика, болният плюел скришом хапчетата и не ги приемал регулярно. Следобед видях човекът да пълзи по коридора, от устата му капеха слюнки, пижамата, около члена му, беше подгизнала. Беше се напикал и оставяше след себе си мокра диря по цимента, като гол охлюв. Погледът не беше негов. Това беше някакво упоено животно. Дойдоха двама санитари и го отведоха някъде. Повече не го видях. После всичко бързо утихна и заваля пухкав сняг. Помечтах си за малко да съм свободна, бяла снежинка. Само че, да излитам от земята и да отивам усмихнато към небето, бял, чист и усмихнат...
Имам една иконка, подарък ми е от любим човек – Богородица с младенеца. Държа я в скрито джобче на елечето ми до сърцето си. Купена е от манастир и е осветена. Всеки ден тайно й се моля за здраве и късмет и за предсрочно освобождаване. Та ми се усмихва по един и същ начин, гледа ме благо и мълчи, само аз шепна тихи думи в моята си тишина и чакам чудото да стане. Чудеса глупчо, вече не стават ...
Едно от коравите момчета тук разправя как тормозили един пациент, който бил хомосексуалист. Здравенякът, съден няколко пъти за грабежи и побой, дори над униформени, отговаря за хигиената на нашия етаж и е малко по-свободен от нас. Та за педала... Пъхали запалени фасове в ануса му. Карали го да пие собствената си урина и да се храни със собствените си изпражнения. Правил орален секс на двайсетина души едновременно. Използвали дръжката на лопатката от комплекта с метлата, за да го изнасилват. Разказва това и се смее от сърце, даже му потичат сълзи от очите. Той е един от инициаторите на забавленията. Иска ми се да скоча и да го пребия, но е много як за мен. Още един кретен от стаята се хили на глас и потвърждава историята. Здравите му бели зъби блестят на утринното слънце. Чудя се – що за болница е това... И в какъв свят живея, аз ли съм престъпникът, или светът около мен ме прави такъв. Слагам малката икона до сърцето си и я стискам в дланта си, с молбата да не се превърна в първобитно животно като онези двамата. После бързо заспивам сред гръмотевичната буря в стаята, все пак за вечеря имаше бял боб ...
Тази вечер на етажа се вдигна голяма врява. До нашата стая има килия с жени – затворнички. Една от тях поискала хапче, или инжекция за нерви, защото не издържала на напрежението. Не и дали, счупила едно шише и нарязала зверски вените на дясната си ръка. Дежурният фатмак и човекът с безизразно лице, като бялата му чиста престилка я отвели в манипулационната, където я превързали. Жената има 20 годишна присъда, задето убила брат си, след пиянска свада. Интересното е, че го умъртвила, след като счупила празно шише от ракия в главата му и после със стъклата накълцала вътрешностите му. След това се хвърлила в кладенеца на двора си в тяхното село, но съседите вече били извикали полиция и я изтеглили, хваната за синджира с кофата жива и здрава. В съда казала, че Господ направлявал ръката й. А убитият мъж, не бил неин брат. Глупости на търкалета...
Мъглата е погълнала всичко, даже и моят разум. Превърнал съм се в призрак – невидим за всички, дори и аз не се виждам в огледалото, което липсва на нашия етаж. Всичко е мътно и неясно, като моето бъдеще. Страх ме е малко от тази неизвестност. Все пак имам само един живот. А хубавите ми години, когато трябва да съм щастлив, семеен, успешен и силен, да съм родител, потъват в затворническата мъгла. Тази бодлива тел, оградила като пояс периметъра около затвора – лудница ми прилича на Христовия венец. Искам да си го сложа на челото. И да напълня пластмасовата пожълтяла чаша, в която пикая нощем, защото ни заключват, не с оранжевата си урина, а с ярко червената си кръв и да забравя всичко, разпънат в собствената си траигчност и безпомощност...
Днес в лудницата имаше весела сватба ! Имаше сватба... Един черен като сажда циганин се ожени за 60 годишен затворник, осъден за педофилия, който е от 9 години в тъмницата. Церемонията даже бе заснета с любителска камера от надзирателите в залата на затворническия корпус. „Булката” – педофил бе облечена доста оскъдно, само с розова прашка, дълги пурпурно-червени чорапи и украсена с лилав лак, светло – сини сенки и ярко предизвикателно червило. Мустакатият ухилен жених, мирищещ на лук и вкиснало дълго и страстно целува новата си половинка в живота. Ядат от една чиния, разделят едно легло, само деца нямат. З вечерта имат подарък – самостоятелна килия с двойно легло...
Днес настойчиво ме молиха да си дам лавандуловият спирт, който ползвам за след бръснене, за да го изпият. Разреждат го с вода, миришело на джин, щял да върви и със пакетче разреден прах с аромат на лимон. Това е затворническият коктейл джин – фис. Дават ми три цигари. Аз не пуша и категорично отказах...
Вали гъст пухкав сняг. Снощи ми беше много студено и не можах да заспя. Прозорците имат решетки, но са със стара дървена дограма и вятърът се разхожда свободно в процепите и си ляга неканен във все още незатопленото ми легло и без да ме пита, ме прегръща с ледените си длани. Един човек върви по пътя и се губи в бялата пелина. И на него му е студено, но е свободен. Сняг – все едно изтупваш стара възглавница с гъши пера. Даже кучето - пазач побеля и тръска глава през няколко минути. Зимна приказка, наближава Коледа, а аз съм в затвора сам, паднал на колене, обезверен, уплашен и търсещ утеха и помощ, само че няма никой насреща... С влизането си в затвора затворих една страница от моя живот с трясък. И отварям друга със скърцане. Надявам се, да е чиста и неопетнена като този прекрасен лъскав сняг навън. Трябва да се науча да не стърча и да мълча тук, на това място. За дърдорко като мен, това ще е много трудно. Мълчанието сега е повече от златото. То означава живот ! Дзен ни учи, че най – великата форма няма видим формат, а съвършеният квадрат, няма ъгли. Такъв ще стана аз. Безформен бял квадрат на бял фон, като картината на Каземир Малевич, но с белезници. Трябва да свикна с това, невидим квадрат с белезници и лепенка на устата ...
Тук сякаш времето е спряло. Невидимо бутат стрелките на часовника, но те не мърдат, залепнали, като с магнит, както и датите на календара. Само преобладаващите малоумни кретени не спират да ръсят глупост, след глупост. Пак се сещам за дзен – които знаят, не говорят, прикрий ума си зад маска.
Една цигара обикаля цялата килия. Само аз не пуша и белите ми дробове повръщат приетия гаден въздух. Една слепена цигара със съмнителен тютюн, преди малко се размени за малко нагревателче, дадено на друга килия. Папирусът бе пуснат с въженце и закрепена за него малка торбичка, в която сложиха и малкия уред, за да се финализира сделката с лудите от горния етаж. Цигарата продължава кръговото си движение в килията. Гъстият отровен дим се стели и в един момент ми заприличва на облак, в който съм паднал от чистото небе. Приспа ми се... Масивен басов глас изкрещява неистово в този момент : Вечеряяяя ...
Младият мъж, който лежи до мен, но е вързан, от днес е на антидепресант. Оплаква се, че не вижда добре надалеч. Казва, че депресията е, да нямаш желание за нищо. Непрекъснато се поти и му се пикае. Лекарството е забодено в ръката му със система, но тя трябва да изтече и тогава ще го пуснат до тоалетната, но тя капе едвам и виждам че краката му треперят. Събеседникът ми разказва, че не можел да понася всичко, около себе си, включително и мен, но контактувал, за да забрави, че болезнено иска да уринира. Оказва се, че е осъден за две убийства, но не като физически извършител, а като поръчител. Двете жертви – брат и сестра, го изнудвали и заплашвали, така и не разбрах за какво и той ги поръчал на някакви касапи и то на промоционална цена. Дали му 25 години затвор при първоначален строг режим, след като бабаитите изпяли всичко, при задържането им. Като влязъл вътре обаче, младият мъж превъртал и ето го тук. Иначе е много умен, боготвори майка си, играе блестящо шах и чете Кафка, когато е нормален, а това напоследък се случва, все по – рядко.
Правя лицеви упори всяка сутрин. Снегът е натрупал близо педя бяла тишина. Продължава да вали, като мъгла е вън, от ситни студени трошици, идващи от небето, което сигурно плаче за мен, но от студа, сълзите му се превръщат в снежинки. Зеленото борче на хълма насреща, също е с празнична премяна, като нагиздена булка. Закусваме с рядък безвкусно – горчив чай и ледени макарони без захар, или сиренце, къде ти такива екстри. Пратих по снежинките много здраве на моите близки и роднини. Много съм сам и всички ме забравиха. Май ще се присъединя към небето... Гледам да компенсирам самотната си тъга с четене на книги. Иначе ще умра. А духовната смърт е по – страшна от физическата. И е необратима. Ще победя, сигурен съм в това.
Цигарите, обаче пак свършиха. Хората около мен, започват да дават признаци и то все по – явни на раздразнение и агресия. Кроят се нови планове, какво да се предложи за размяна, в полза на папирусите. Моторът на акцията е 52 годишен заекващ мъж с 20 годишна присъда за убийство и болна майка с инсулт, която никой не гледа, докато той е на топло. Даже не е сигурен, дали е жива. Нямал други роднини, познатите, станали непознати, след като го прибрали. Убил приятелката си, задушил я с възглавница, защото му казала, че в апартамента мирише от залежалата се с години негова майка. После дълго плакал и искал да й се извини. Всяка вечер повтаря непрекъснато – извинявай прости, благодаря ти, обичам те, шепнешком и нарушава тишината на падащите снежинки. Когато цигарите съвсем свършат, се свива и пълни, каквато и да е хартия, дори от вестник с жалки останки от стари фасове и съдържанието на пакетчета чай, или мерудия. Ето ти билкова цигара...
Имаме и един шишко – все пее ли пее, народни песни и клати големият си объл като балон корем в ритъма на мелодията. Той лежи при нас за отвличане. Поискали откуп, но бързо ги разкрили и закопчали. С пет годишна присъда е. Останал си е веселяк по душа. Днес сутринта изпил афтършейфа си – глътка, две, само че неразреден и сега се превива от болки и се държи за големия тумбак. Боли го и черния дроб. Иска нещо спешно за стомах, но никой не му обръща внимание. После шумно повръща някаква парфюмена безцветна течност. Накрая заспа, целият олян от тази миризлива гадост. Килията замириса на развалена парфюмерия.
Eдиният санитар на етажа е с десет годишна присъда. Той се грижи за столовата и чистотата в помещенията. Присъдата му е за въоръжен грабеж и незаконно притежание на пистолет. Лежи от девет години и го изписват в края на тази. Ударил два шамара, по думите му, на дъщеря на градски полицай и го набедили за гангстер. Накарали го да признае, че я изнасилил, а те правили секс в градския парк и момичето искало разни екстри, като леки телесни повреди и сперма по тялото и устата си. След всичко се прибрала у дома и проплакала, че е насилена. Обещали му помилване, ако признае и той го направил, наивно. И хоп – десет години затвор. Каза, че като излезе след няколко месеца, ще я намери и наистина, ще я изнасили като животно. Шантав свят ...
На сутринта алено, кърваво утро. Лъчите падат косо по бялата земя, като отблясъци от прожектори. Струва ми се, че снегът започва да пуши от невидимата топлина на слънчевия допир с виолетово – пурпурната му изгряваща мантия. Със сънените си китайски очи съзрях през решетките на прозорчето котешки стъпчици в пъртината. Като моите пръснати мисли... Никой от моите близки не ми се обажда. Чувствам се много сам, като черната гарга, кацнала отсреща на голо, полуоблечено със сняг дърво.
Стана скандал в мизерната воняща столова на вечеря. Един от затворниците шумно пръдна и избухна в шумна радост от делото си. Едър мъжага от съседна маса скочи и го цапардоса по главата, крещейки, що за идиотизъм е да правиш такива изпълнения по време на храна. Оня мълчи и си бърше кръвта от носа, която също изписа стъпчици по жълтите плочки. В последно време всеки ден ядем боб, леща, грах, зелен фасул от стари консерви с изтекъл срок на годност, или постни картофи и ориз без нищо. Защо ли се чудя за газовете на онзи шут...
При нас дойде ново лице. Неприятен, брадясъл, синеок дингил. Бил охрана в дискотека. Разбил с дръжката на газовия си пистолет зъбите на клиент, който се опитал да се измъкне, без да плати. Дали му 10 месеца затвор, за нанасяне на лека телесна повреда. Предупреди ни, още с идването си, че ще счупи мутрата на всеки от нас, който му каже крива дума. Мирише на праз и стар лук, косата му е мръсна и сплетена на фитили, сигурно не се е къпал от седмици насам. Легна си с палтото и мръсните обувки и захърка като трактор. Господ да ми е на помощ, защото леглото му е срещу моето...
Вали страхотен едър сняг. Всичко е бяло и чисто, но навън, ние сме зад бодливите мрежи. Вали, а нищо не се чува. Днес изпратиха един психопат от обширната ни килия за цивилна лудница. Убил майка си, като я намушкал над сто пъти, направил я направо на кайма първо с нож, после с брадвата и накрая с мотика. На видима възраст около 60 години. Преди престъплението няколко пъти бил в психото. За пореден път го пуснали, прибрал се у дома при мама и както винаги поискал пари, да си купи пиячка. Тя му отказала, защото нямала в момента, а и искала да го предпази от алкохолизма. Тъмните демони нахлули, заедно с червената бушуваща кръв в главата му и после не помни нищо. Намерили го припаднал и напикан върху остатъците от трупа на студената му майка. Тук, в затворническата лудница наркоманите му викаха месаря и му се подиграваха, че правил страхотна кайма от човешко месо и той съвсем превъртя. Има 25 годишна присъда. Не знам защо, но на тръгване се обърна само към мен и със съвсем ясен поглед ми се усмихна, даже ми махна. Повече не го видях ...
Алъш – вериша с цигарите продължава, даже цъфти. Тази сутрин една мека кифла с мармалад се търгува за една махорка със съмнително съдържание. Кутия от най – евтините цигари, за една кофа с пране плюс простиране в банята. Пазарна икономика... Кучето ближе сняг и маха с опашка ...
Очите ми са влажни, когато гледам бялото хълмче и елхичките – Снежанки през решетката насреща. Мечтая си за един по – хубав свят. Без телени ограждения, без викове, псувни и обиди. Снегът неусетно спря да капе. Тъгата в мен, обаче става все по – силна, въпреки диазепамите и другите хапове, които даже не знам какви са. Наркоманите, употребявали високи дози дрога ги тъпчат с лепонекс. Не знаят къде се намират, лазят като червеи по пода и лигите им текат като на голямо лакомо куче. Изпускат се по всякаква нужда, повръщат, заспиват, където им падне и никой от белите престилки не обръща внимание на това. Сякаш живея в някакъв сън, който искам бързо да свърши. Но всяка сутрин се оказва, че не е сън, а мрачна щипеща с отвратителността си реалност ...

Боян СТАНИЛОВ – 2012 - 2015 г.