автор: fadul

Вече десети ден се носим с много хиляди километри в час и нищо не може да ни спре. Особено ме дразни Дълес - недодялан невротик с мания да зяпа през илюминатора с часове. Преди космическата ни станция да избухне, чат-пат свършваше по някоя работа, сега само гледа отдалечаващата се Земя и шепне нещо. Може би са молитви - казват, че по тези места е много вероятно те да бъдат чути. А може и да е вербален тик на нервна почва. С всеки отминал ден все по-трудно различаваме Земята сред милиардния планетен рояк. Чудя се дали още ще я виждаме, когато ни свърши кислорода. Чудя се също кога ще свършат тъпите смешки на капитан Морган.
- Дълес, гости ли чакаш? Може би някой бобър от Бетелгейзе, или крилат пор от Проксима...- засмива се на собственото си остроумие. Според мен като дете е удрян от метеорит по главата.
- Капитане, мислите ли, че някога ще се върнем там? – сочи Дълес, но и без да сочи е ясно къде е „там.“ Вместо капитана отговарям аз, за да прекъсна в зародиш поредната тъпня - друго не му раждаше главата на капитана, явно беше в НАСА с връзки.
- Иска ми се да ти кажа да, Дълес, но...- правя изразителна пауза вместо отговор, заместваща явният ми песимизъм по темата.
- Какво ли е станало с Макгавън и Рики?- пита по-скоро себе си Дълес - за последно ги видях да тичат към капсулата, но автоматичният херметизатор ги изпревари с няколко секунди. Още са ми пред очите как ни гледаха, докато се отдалечаваме. Иска ми се да можехме да направим нещо за тях.
- А за нас кой ще направи нещо, глупако?! – крещи изнервено капитан Морган – те се отърваха, а ние ще умираме дни наред в тази консервена кутия насред нищото!! И единственото, което можем да направим, е да отлагаме смъртта в мислите си. Но тя ще дойде, тя винаги идва.
- Свърши ли, капитане? – прекъсвам го нервно аз с явно тенденция към повишаване на тона, защото освен склонността към тъпи смешки той има афинитет и към дървените философии.На младини баща му му подарил философски речник, а той беше назубрил почти непроизносими думи, започващи с а, бъ и въ. За останалите не му беше достигнало търпение и умствен капацитет, а и не на последно място беше разменил книгата за плажна топка.
- Момчета, да не се караме! Ясно е, че ще посрещаме смъртта заедно, можем поне да я посрещнем достойно. Странно, винаги съм си представял, че ще умра в креват, заобиколен от най-близките ми хора, а ето ме тук сред вас – и Дълес отново се заглежда по посока третата планета.
- И аз те харесвам, Дълес – програчва капитана - моята представа за смъртта също включваше отсъствието ти, но един предполага, а Друг разполага. Искате ли да изпеем някоя песен?
- А моята представа за смъртта е да запееш, капитане! – неучтиво го засичам. Откакто се измъкна като плъшок от избухващата станция, вместо да помогне на Макгавън и Рики, бях загубил всякакъв респект към чина му. Той се прави на ни чул, ни видял, и запява ужасно фалшиво някакъв евъргрийн от тъпата му родна Минесота. Само за един куплет тъпакът хаби кислород за два часа, а на припевите направо чувам как кислородът се излива с литри през вентила на скафандъра му. Потърсвам нещо остро и тежко, но освен мнението ми за пеенето му друго няма. Дълес казва безучастно:
- Хабиш кислород, капитане! Може пък да ни намерят и да ни спасят до ден-два.
Вместо отговор, Морган запява „Земля в илюминаторе“, и двамата с Дълес инстинктивно свиваме пръсти представяйки си, че го душим – бавно и мъчително. Най-после той спира да изтезава петолинието, поглежда ни предизвикателно и казва:
- Доктор Фостър е тръгнал за Глостър.
Решавам да не му объщам внимание, а да си умирам по план. Дълес явно е на същото мнение, защото продължава да гледа през илюминатора без да реагира.
....................................................................................................................................................
Женева е в Швейцария, Лисабон е в Португалия, а свивката на ръката ми се наричаше... лакът, да, лакът. Отварям очи – Дълес е закотвен пред илюминатора, капитанът се рее като топче за пинг-понг из капсулата, а аз страдам от главоболие. Поглеждам си часовника, минали са почти 9 часа. Поглеждам лицето на капитана – по-мъртъв от това здраве му кажи.
-Свърши му кислорода – съобщи безстрастно и равно Дълес, все едно четеше на глас разписанието на влаковете за Синсинати – с цялото това дране направо се чудя как не хвърли топа на място.
Изведнъж нещо застъргва по корпуса на капсулата, а на мен стомахът ми направо се преобръща. Дали пък не беше крилатият пор от Проксима...ето, че вече започвам да откачам. По лицето на Дълес прочитам сходно психо-физиоматично състояние. Стърженето се повтаря, капсулата забавя ход и ненадейно спира. Твърде меко е да кажа, че сме на невадски тръни. Изведнъж люкът рязко се отваря и вътре се вмъква нещо, причащо на задника на сурикат с газове. След него влиза още едно, и още едно. Съотношението определено е в полза на задниците, или там каквото са. Току-що открихме извънземен живот. Предствям си, ако в момента имах пряка връзка с Хюстън: крайниците ми треперят от вълнение, устните ми са напукани от величието на момента, и едвам успявам да кажа: „Това е един малък напън за мен, но огромно осиране за човечеството“. Задниците, или там каквото са, обикалят из капсулата ни, а аз съм готов да им дам всичките ни запаси от тоалетна хартия, само и само да пускат водата и да се махат. Те обаче явно се чувстват като у дома си, сякаш цял живот са чакали да им дойдем на крака.
- Идваме с мир – казва Дълес – освен това нямаме Дуфалак...- усети, че може би е една идея по-груб, и замазва – исках да кажа тоалетно пате.
Задниците сбърчват цепки, явно ги е налегнала тежка мисловност. Накрая единият казва нещо, и стъклата на скафандрите ни тутакси придобиват цвят на патина. В този момент се чувствам кофти заради цялото човечество – колко надежди, колко очаквания, колко средства са обезмислен...В стремежа си да надникне зад хоризонта на своя удобен и познат свят човечеството въобще не беше допуснало, че усилието може и да не си струва.
В този момент чувам предупредителния сигнал на кислородният резервоар, и след миг притокът на кислород спира. Умирам така, както и живях – сред задници. Дано поне Дълес успее да види Земята, преди отново да станем екип.