автор: gorestled

Той си беше направо разбойник,
свиреп, настървен,
катранено черен, с набези бойни -
всяка нощ, всеки ден.
И квартала, от него бе пропищял,
проникваше Черньо наред.
Не бе котарак, а истинска хала,
с безчинства – безчет.
И в нашия двор бе чест посетител.
Избутваше Нашата котка,
изпиваше Нейното мляко, а тя свела
глава, отстъпваше кротко.
…
А на десет метра от нея,
я изпиваше просто с очи,
един, безпаметно влюбен Ромео,
но не смеещ да приближи.
Сама се наложи да я представя.
Нали той бе срамежлив?
Но тя от скута ми скочи и го остави,
ни умрял, ни жив.
После напълно изчезна
и я нямаше с дни.
А когато на двора излезе
с малки черни разбойника – три,
Ромео бе все още на поста – войник.
Напълно, от взиране ослепял,
но всичко разбра – в първия миг…
и се свлече в тревата…
беше сърцето му, котешко – спряло.