автор: ambrouse

Огромният къс червеникава материя, натъпкана с нанороботи и огромно количество миниатюрни компютри, се придвижваше през Млечния път, следвайки крайната си цел – третата планета от Слънчевата система.
Начело на това стълпотворение от различни видове изкуствен интелект стоеше висш разум, който не бе ограничен от телесност и поради тази причина можеше да съществува под различни форми. Висшият разум, който си бе спечелил прозвището Демона, тъй като бе заличил десетки цивилизации, разпръснати в различни кътчета на вселената, бе на поредната си мисия. Земята трябваше да бъде унищожена заради безумието, с което живеещите на нея хуманоиди избиваха самите себе си чрез войни и останалите живи същества – чрез долнопробните си технологии. Нима цивилизация, която през последния век с твърда крачка вървеше към пълна деградация, заслужаваше да съществува? Две световни войни, стотици регионални конфликти, прогресивно затъпяващо население, това бяха само част от фактите, които бяха подписали присъдата на Земята – присъдата, с чието изпълнение бе натоварен Демона. Той вярваше, че ще извърши полезно дело, защото Земята вече заразяваше с лошия си пример няколко други цивилизации, населяващи съседни на Млечния път галактики. На Нерера например вече консумираха протеини, добити от умъртвени разумни индивиди – научили се бяха на това от земляните.
Планът на Демона беше съвсем прост. Щеше да изстреля няколко плазмени заряда към Слънцето, а то щеше да реагира с мощно изригване, което от своя страна щеше да увеличи десетократно радиацията и да покачи температурите на Земята до 70 градуса. Белтъците на човеците щяха да коагулират и край. Чиста работа. Демона нямаше право да стреля директно към планети, населени с разумни същества. Такива бяха разпоредбите на Звездната конвенция. Но никой не му забраняваше да гърми по слънца. Тази вратичка във закона бе много изгодна за космическия палач, не само улесняваше работата му, но и му помагаше да трупа прилични доходи, които той смяташе да използва за възстановяване на своята телесност.
Спазвайки задължителните процедури, Демона изпрати няколко облака нанороботи към Земята, за да запишат настоящото състояние на цивилизацията, която щеше да отиде в небитието след броени дни. Малките машинки регистрираха всичко – като се почне от температурните нива във всяка точка на земното кълбо и миграциите на различните видове организми, та се стигне до изблиците на емоции на отделните хуманоиди. Тогава започна да постъпва информация, която се стори доста объркваща дори за мощните нематериални мозъци на Демона. В югоизточния край на една малка европейска държавица се бяха събрали стотина човека, които изпълняваха ритуал, който, по своята същност, бе направо… свръхестествен. Облечените в бели дрехи хуманоиди танцуваха по жарава, държейки в ръце изображения на боговете си. Озадачаващото бе, че тези същества влизаха в контакт чрез босите си стъпала с въглени, чиято температура бе над 422 градуса, но белтъците им не коагулираха, дори целостта на кожата им не се нарушаваше. При такава температура те трябваше да се изпържат, но не, нищо им нямаше, продължаваха да си танцуват. Демона провери няколко пъти информацията и се убеди, че грешка няма. Хуманоидите бяха измислили начин да се предпазят от адската жега. Как го правеха? Демона впрегна целия си умствен потенциал, но не можа да намери обяснение на това чудо. Опита се да вникне в физическите, химическите, биологическите и психическите аспекти на проблема, но мистерията се задълбочи дори още повече. Те стъпваха смело върху парещите въглени без да трепнат дори. А нямаше и следа от каквито и да е предпазни енергийни полета.
Демона бе потресен. Но най-лошото бе, че мисията му бе пред провал, а провалеше ли се мисията, репутацията му на опитен междузвезден палач отиваше на кино. Тези на пръв поглед не особено развити хуманоиди бяха намерили начин да се предпазват от екстремната топлина. Значи не би могъл да ги унищожи с мижавата седемдесет градусова жега, която смяташе да им уреди чрез слънчеви изригвания. Да, би могъл да тресна още по-силно Слънцето, но все пак енергийните му запаси не бяха безкрайни. Демона се колебаеше. Да, можеше да изпепели тези човеци за секунди чрез директна атака, но неспазването на Звездната конвенция щеше да тури край на кариерата му. Ако все пак удареше Слънцето с плазмени заряди, но земната цивилизация не загинеше напълно, всички щяха да се усъмнят в компетентността му и нямаше да може да получава изгодни поръчки. Помисли си, че ще е разумно да остане на Земята, за да изнамери подходящ начин за пълното й унищожение. Само че уникалните способности на тези хора го бяха разколебали. Това, което те правеха бе невиждано, свръхестествено, неповторимо... и плашещо. Демона от хилядолетия не се бе страхувал така. В цялата тази работа имаше нещо…дяволско. Въпреки че нямаше тяло, му се струваше, че го полазват ледени тръпки. Прибра си ордите нанороботи и отпраши към друга галактика, като се зарече да намине пак след век. Може би дотогава земляните щяха да са забравили как се ходи по жарава.