автор: frezija

Навън бушуват ветрове и хали.
Но не от тях, от болката не дишаш.

Когато всички други са заспали
аз кротко сядам и писма ти пиша.

„Мила моя, в такава нощ

художниците на смъртта възкръсват
и четките си потопили в мене
рисуват черни като въглен кръстове,
а аз се давя в хлипове. Но денем,
дори когато страшното върлува
и болката се моли за морфин,
потапям четка в теб и ти рисувам
един усмихнат и добър делфин.
Той плува към сърцето ти. Навярно,
пристига привечер, почти по здрач.
И те усмихва топло, лъчезарно,
а после много дълго няма плач!”

/Рисувам ти го с думи, мила, иначе знаеш – ужасен художник съм/

Не се плаши за мен в такива нощи.
Да си безстрашна давам строга нота.
Обичам те до смърт и малко още,
което стига и за два живота!