автор: rumpel

Беше лятна тревата - изумрудена, съннозелена.
Бе изригнала съботно, сякаш към слънцето пламък.
Златна малка пчела завъртя се край тебе и мене...
И изрекох тогаз: нека спи самотата под камък!

Колко делнични дни оттогава за нас се смениха?
Колко други поляни си спомнят за влюбени срещи!
Самотата се крие и днеска под камъка тиха
и не смее да шукне или пък не се и досеща.