автор: LeoBedrosian

Пепелявата земя не пуща жилавите стебла, сякаш си ги иска.
Измежду просъскващите шумки на краставицата се прокъкват дълбоки цепнатини, чийто кирпичени краища зеят зловещо. Същински адови двери. Невиждалата от месеци влага земя вдига сърдитата си пепел изпод протритите галоши на двете стрини, но пак се отблагодарява с по някоя горчива и сбръчкана краставица за труда им. Още ги жали природата, ама без сълзи, със сухите очи на небето ги жали.

- Мъри Стано - провлачва се сух гласа на едната, по-младата - ма помниш ли едно време какви краставици са въдеха, а? Помниш ли - и като изпружва лявата си ръка, а с дясната отбелязва размера на едновремешния берекет.

А другата, дъртата Стана нато влачи татовите галоши, цъка с език и между две проклетии по повод липсата на дъжд се изправя, малко трудно с две бодливи корнишончета в спечените си ръце. Вижда жеста на Минка, чула недочула се вайка:

- Тъй тъй, ама, к`во стана с тоз чиляк, дал е жив?