автор: FluBalu

На простора изгрява нов ден,
с бледо слънце и сънени улици.
А дърветата крачат край мен,
зачервили от бързане скулите.

По килим от червени листа
ветровете танцуват по джапанки.
Но е рано за мен да летя
и подскачам по пътя си жабешки.

И си мисля за странни неща —
за тръпчивата сладост на дюлите,
за небето и моя баща,
който в Рая сади сини люляци.

И, понеже светът е суров,
си говоря по пътя с дърветата,
за да върна онази любов,
невъзможно отминала с детството.

И се вливам в потока-тъга
на човешкото вечно отричане.
Но ме спира небесна ръка
и в душата ми пише: "Обичам те!"

Цвета Иванова