автор: xxlogre

Въжето бе това, което ме накара да отида. Иначе бих прекъснала разговора, бих го оставила да чака на телефона, толкова разочарован, колкото той даде да се разбере, че би бил. Н обичаше игрички с въже, а това беше точно, което жадувах и аз, така че приех със съзнание за риска, който поемах.
Той беше абсолютно непознат, от този вид непознати, които винаги остават такива, независимо колко сеанса сте имали заедно. Обадих се на партньора си да му кажа къде отивам, взех малко дрехи и хванах автобуса в 8.

“Изглеждаш потънала в размисли”, ми каза докато навиваше въжето около раменете ми.

Бях с лице към прозореца, виждах центъра на Торонто и себе си, отразена в мокрото стъкло, гола и завързана от кръста нагоре. Споменах нещо за готините момичета в метрото, пишкаше ми се и инстинктивно притисках бедрата си едно към друго за да го подтисна. Взех си дълбоко дъх и усетих въжето да се стяга около ръцете и гърдите ми. Чувствах се кожа, плът и ребра. Чувствах се празна бутилка от себе си и все пак онази празнота, която изпълва бутилката.

“За какво мислиш?”

Вън в нощта луната висеше на черно въже. Кръв избиваше по лика й. Някой навиваше въжето и тя се издигаше грациозна и прекрасна както винаги. Ликът ставаше по-светъл докато градът потъваше в тъмнина. Чудех се дали все още диша.

“Тук ли си?”

- - -

Разказах на М какво се е случило, поне онова, което си спомнях, докато все още бях в съзнание. Казах му за тялото ми като валута, нещо, което отдавах в замяна на нещо, което получавах. Той ми говореше за респект, за поставяне и отстояване на граници, за това да се науча да отказвам или да оттеглям съгласие. Партньорът ми има талант да говори красноречиво без да казва нищо, думите се леят от устата му като поток. В това е чарът му, но не му го казвам.

Веднъж ми говори за спомените. Каза ми как ние никога не се спомняме всъщност моментите, които се опитваме да си припомним, как просто извикваме в съзнанието си последното време, което помним. Спомените са шепа вода, която отпиваме когато сме самотни.

М спи през деня, така че аз чакам началото на вечерта. Тогава го будя с уста, вкусвам потта и косъмчетата по кожата му, взимам пениса му между устните си. Чувствам тежестта на мехура ми в долната част на стомаха и си мисля, че “може би днес е нощта”. Питам го дали иска да опита и той кима. Обсъждали сме и преди идеята, неговите фантазии, моите спомени от унижение. Питала съм го за опитите му с предишните му любови, как е пиел от тялото им; спомен за спомен, който не може да не ме очарова.

Какво е тялото, ако не бутилка, която се пълни и се изпразва? Ето устата ми, която е широко отворена. Ето кръвта ми, слюнката, урината; ето думите, които отказват да излязат от устата. Ето спомените в спомените, които са едновременно мои и не ми принадлежат.

Ето путката ми, аз съм застанала над любимия, този познат непознат, красив, синеок. Опитвам се да изтласкам течността извън тялото ми върху неговото, но съм стисната като юмрук. Струята губи посока някъде в мен и ние слушаме как шурти водата от крана и чакаме. Отивам в тоалетната и седя докато почувствам отново тежестта и се връщам обратно. Тя идва, в началото на пресекулки, топлa, мокри пениса му и къдравите косми около него. Превръща се в малка река и облива гърдите му, мирисът достига носовете ни. Срамът навлиза в тялото ми и излиза отново.

Аз съм празна бутилка на себе си, ето кръвта ми, ето празнотата ми. Това е ритуал и той е древен, партньорите преливат себе си в другия. Това е спомен за спомен за момента, в който се научих да приемам празнотата. Празнота означава, че може да се проникне в мен, означава, че съм готова да го приема. Давам, което трябва да дам и получавам, това което любимият следва да ми даде.

Оставям М да свърши в мен. Мисля си за жените, които обича и които е обичал; мисля си за безкрайното количество от себе си, което той е отдавал и продължава да отдава. Нямаме много време, но го целувам по пътя на косата му и го задържам още малко за да приема докрай топлината на неуморното му тяло преди да си тръгне в нощта.