автор: GalinaBlanka

„Природата ли иска да ни каже нещо с поведението си на тази дата или е просто съвпадение? – мислеше си Михайлова, а цялото тяло я болеше от усилията да спре неудържимото си треперене. – Винаги на 19 февруари е кучешки студ.“
Блоковете от ученици крачеха към гимназията в нестройни редици, навели глави срещу подигравателно свирещия вятър. Учителката кипеше от яд. За какъв дявол този педант, директорът, ги разкарва като изстинали коне? Около час се строяваха и преброяваха до училището, после тържественото шествие, водено от знаменосците, тръгна да поднесе букети и венци пред паметната плоча на Васил Левски – патронът на училището. Сега, след около километър и нещо ходене в студа, отново трябваше да се строят пред гимназията, за да изпратят знамето. Но според Михайлова причината беше далеч по- важна, а именно – че другарят Кръстев държеше да изнесе пред малкото си кралство тържествено слово. Ако обожаваше нещо повече от това да пише речи, то беше да ги чете пред публика.
„Защо не си изнесе словото на паметника, ами трябва да вървим след него като пажове след император? Не вижда ли какъв студ е, как не му е жал за децата?“
Ето го и сега – и на него челюстите му се сковали от хапещия повей, накокошинил се в балтона, ама държи да покаже, че за патриотизма му прегради няма.
-Ега ти майтапа, ако сега вятъра му духне листа от ръцете – подхвърли Николай. – На бас, че не може да каже и „копче“, ако не му е написано.
Напук на усилията си да изглежда даскалски строга, класната не успя да сдържи кикота си, който бързо премина в кашлица, а тя зарази целия клас.
-Николай, дръж се прилично – просъска тя, хапейки устни, за да не ги разтегне в нов смях.
-Имате предвид –да слушам глупости, докато се разболея? Глупав начин да покажа уважение към Левски. Според мен.
Елина замълча. Хулиганчето на класа за късо време показа, че е арогантно, безцеремонно и сякаш молеше да го изхвърлят и от това училище. Но освен това бе умно, невероятно умно. За всеобща почуда изкарваше високи оценки всеки път, когато го вдигнеха на дъската, независимо от това, че влизаше в часовете от дъжд на вятър. Класната бе разбрала, че още на втория ден след идването му, момчетата го заобиколили в междучасието и без много официалности му обяснили, че 11 „а“ си има традиции.
-Или всички до един влизаме в час, или всички до един бягаме. Солови изпълнения няма.
-Виж кво, пич –невъзмутимо отвърнал Николай и дори имал наглостта да забие пръст в гърдите на Емил. – Нарушаваш правото ми да избор да си троша главата както намеря за добре.
-Това е правило бе, човек. Нарушаваш кодекса на класа.
-Аз съм член на вашия клас временно и по принуда. Така че никакъв кодекс не съм длъжен да изпълнявам.
Момичетата мълчали, не подкрепили момчетата с обичайното си многогласо чуруликане.
-Оставете го да прави каквото ще – смотолевила Деница накрая, - на когото не му харесва при нас, прав му път.
Класната също се беше опитала да го скастри за отсъствията, но в отговор той бе вдигнал рамене:
-Нали всеки път ви представям медицински бележки?
-Ти си рядък феномен – бе вметнала язвително тя. – При твоя цветущ вид да страдаш толкова често от най-разнообразни заболявания. Все пак съм благодарна, че за моите часове си здрав.
-Това е, защото сте ми симпатична – беше се ухилил той и учителката пряко волята си също се засмя, не устоя на тая по детски дяволита усмивка.
Каква е тая кашлица от нейните момичета, още ли се кискат?... Михайлова обърна очи и видя, че кашля Лилия – и то като магаре. Превита на две, с почервеняло лице, момичето се мъчеше да си поеме дъх след мъчителния пристъп, раздиращ гърдите й.
-Ооо… ако го чакаме Негово величество да се надърдори, всички ще се натръшкате болни - измърмори ядосана Елина. - Изчезвайте един по един и го направете по-дискретно, ако обичате.
После пристъпи напред, уж за да вижда по-добре и вперила предани очи в шефа, се преструваше, че не забелязва как 11 „а“ бавно се топи зад гърба й. Нито пък че червенината по лицето на Кръстев става все по- малинова.
Измъчено „Ура“ изпрати знамето, директорът освободи учениците, като не пропусна да им напомни, че концертът за патронния празник е от седем часа вечерта. После се спусна по стълбите като граблив черен гарван по стълбите и насочил напред крив пръст, кресна:
-Михайлова! При мен веднага!
Тя се стресна и инстинктивно, сякаш да потърси защита, погледна назад. Бяха останали само момчетата. И Николай.
-Другарю директор…
-Не ме другаросвай, Михайлова! Точно на този свят ден да допуснеш твоя клас да се разбяга като пилци. Да лепнете на лицето на училището ми такава плюнка. Нарочно ли го направи? Подиграваш се с мен, нали? Млък! – пръсна ситен дъжд от слюнки, тъй като Михайлова понечи да каже нещо. –Това е последно предупреждение, да знаеш.
-Другарю директор, оставете другарката Михайлова на мира. – рязко се намеси Николай. – Аз подучих момичетата да си вървят.
И учителката, и директора замръзнаха срещу момчето с отворени усти като статуи.
-Дали ще е по-добре, ако утре има родителска среща и двадесет майки ви питат защо сте държали децата им на вятъра повече от половин час, още повече, че са минали два пъти през града? Защото моята баба е в състояние да ви пита, много се заяжда по срещите.
-Лили е болна – обади се и Любослав. – Казахме й да си ходи, а после казахме и на другите да направят същото. Ако не знаете, другарю директор, момичетата участват в рецитала довечера и пеят в хора.
Директорът едва дишаше от безсилен яд.
-Браво! – язвително каза той. – Мигар Левски не заслужава малкия жест на почит да постоите малко прави и да почувствате трагизма на тази дата? На него не му ли е било студено по пътя към бесилката? Жертвал се е за цял народ, а някои неблагодарници не показват и капка уважение към подвига му.
-Проява на уважение и проява на глупост са две съвсем различни неща, другарю директор – отговори с тихо спокойствие Николай.
Единственото, което Михайлова беше в състояние да прави, бе да мига и да отваря и затваря уста, а всички опити да вземе нещата в свои ръце и да защити момчетата с цялото си достойнство на учител, отидоха по дяволите. Главата й беше абсолютно празна. Беше изплашена, че Кръстев наистина ще стовари отлежалото си отмъщение върху нея. Беше и изненадана. Бе очаквала всичко друго от Николай, но не и защита. И засрамена… оставяше вчерашни хлапета да й спасяват задника.
Директорът изфуча като хванат натясно язовец, врътна се с мърморене и подвикна на заместник-директорката:
-Манова, ще има ли репетиция за довечера или държите и пред града да се излагаме?
Закрачи по стълбите, а Манчева заситни след него – същинско пале.
Едва когато черният балтон хлътна във входа на училището, учителката усети, че коленете й треперят.
-Браво, пич! – с възхищение проговори Ивелин. – Днешната дата трябва да влезе в историческия календар и като деня, в който затапиха устата на Биг Бос.
-Защо го направи, Николай? – промълви класната, без да вдига очи. – Мисля, че и сама мога да отговарям за постъпките си.
-И какво – за някаква си тъпотия това злобно джудже да Ви изгони от работа? Стига, другарко, не си струва. Чао.
-Да дойдеш на концерта довечера. – подвикна тя след него, но той се ухили през рамо:
-Мисля да си го спестя, ако не възразявате.
-Тоя взе да ме кефи – промърмори Емил и другите момчета кимнаха. С това, което направи днес, новият им съученик изтри всички черни точки, които му бяха писали до тоя момент.
Михайлова взе решението съвсем импулсивно. Забърза след лениво поклащащото се черно кожено яке и вървя след него на десетина стъпки разстояние. Николай мина през целия град, отби се в супермаркета и взе оттам чанта с шест хляба, плати ги на усмихнатата възрастна продавачка и продължи.Зави покрай църквата и пое по улицата нагоре. Класната забави крачка и погледа как той отвори третата порта и влезе. Джафна куче, момчето му подвикна:“Стига де, прибрах се!“ и животното млъкна.
Михайлова стъписана постоя така няколко секунди и после бавно тръгна обратно. Много добре си спомняше, че адреса, който бе записан в дневника беше на съвсем друга улица, квартал, съвсем различен от този.
Това беше циганската махала.
Следобед, в читалището,през бученето в обърканите й мисли песните на хора едва си пробиваха път. Седеше зад кулисите и чакаше да дойде ред на рецитала от нейните момичета. Директорът се беше изпънал като струна в средата на първия ред и зорко следеше генералната репетиция. Не бе пожелал да чуе дискретните опити на учителките да изложат мнението си, че точно преди концерт не е удачно да се прави такова нещо. Превъзбудата и умората после дават негативно отражение върху представлението пред публика.
-Артистът е боец – беше отрязал той, - на сцената забравя неразположенията си и дава всичко от себе си.
Но явно учителките все пак имаха право – хористките пееха вяло и с угаснали гласове. Кръстев по едно време стана и с бавни крачки се качи на сцената, следван от послушната си сянка Манова. Застана пред хора и в продължение на десет минути им обясняваше, че са разглезени от живота консуматори, които ги мързи и една песен да изпеят както трябва в прослава на героите. Момичетата наведоха глави – знаеха, че речите на директора са приливна вълна, която просто трябва да изтърпят. Нищо, че след нея като след наводнение в младите души оставаше кална утайка от обида, огорчение и в устата горчеше. Шефът умееше да засегне достойнството и да прекърши поривите независимо с дълга или къса реч го правеше.
Учителката по музика, която ръководеше хора ,изчака той да се отдръпне и с бавна походка да слезе от сцената, която ръководеше хора застана пред строените по практикаблите хористки и започна с възмутен тон да ги хока:
-Така е, момичета! Другарят директор има право – и за миг на Михайлова й се стори, че колежката намига. – Трябва да се стегнете. Това вашето на нищо не прилича. –олеле, ето пак. Не й се привижда. Цанева хем се караше на момичетата, хем им намигаше. – Ще дойдат довечера хора от целия град и ще ви гледат как се излагате – смиг! - Ще си кажат: „Никой ли не работи с тия деца!“ – смиг! – Другарят директор е притеснен как ще се представим – смиг! – затова не му се сърдете, той ви мъмри не за лошо – смиг!
-Стига си се правила на маймуна – сбута я колежката й, другата музикална педагожка на училището. – Той вече отиде да пие кафе с Манова.
В пет и половина вечерта репетиционните стаи на читалището гъмжаха като препълнени кошери. Учителките сновяха насам натам и молеха за малко тишина. Михайлова беше на сцената заедно с Ивелин и Любослав – вдигаха големия портрет на Левски с чигата.
-Трябва ли ви помощ? – чуха глас от дъното на салона. Николай с бързи стъпки доближи сцената и ловко се метна отгоре.
-О, виж ти… прежалил си се да дойдеш? – подхвърли Елина.
-Дощя ми се да чуя тържествена реч в края на концерта. Шегувам се, дойдох само заради народните танци, искам да видя бива ли ги.
-Сега ако кажеш, че ще се запишеш в танцовия състав на училището, публично ще се гръмна – увери го класната. В това време дотича Деница.
-Другарко, Лили е зле – само дето не плачеше. - Изгаря от температура и повръща в тоалетната.
-О, ужас. Ами сега? С нея започва рецитала. – учителката се паникьоса. – Кой може да я замести? Момичета, трябва да направим смяна. Коя от вас може… - и пребледня.
В началото на рецитала Лилия пееше акапелно една от любимите песни на Левски – „Яничари ходят, мамо“. Песента беше малко известна и най-вече - много трудна. Момичето я изпълняваше блестящо – всеки път когато я запееше момичетата се разплакваха, а веднъж Любослав беше промърморил, че му струва страшни усилия да не ревне заедно с тях.
-Няма да я пее, другарко – предложи Ивелин, - някое от момичетата само да каже текста.
-Не, не… - Михайлова се изплаши още повече. – Шефът е бил на репетициите, ще ме емне защо не е същото. Ще се заяде, че рециталът не е достатъчно хубав без песента. А тя наистина е най- големия ефект. Ох, майчице, ще умра…
-Аз ще я изпея – внезапно каза Николай. – Така де, да не даваме повод на Румпелщихцен да беснее.
За втори път днес бе накарал класната да зяпне от почуда.
-Ти?!
-Ми да, какво. Покрай вашите репетиции я научих.
-Я не се излагай – сряза го Любослав. – Като замяучиш на умряло на високите тонове, всички в салона ще си направят сепуку.
-Нямате голям избор, другарко – Николай вдигна рамене. – За последен път си предлагам услугите, след малко ще се разколебая.
Михайлова го сграбчи за ръката, помъкна го по коридора на читалището и закрещя:
-Пенчева… Пенчева!... – учителката по музика изскочи от една стая с едно гримирано око. – Имаме съвсем малко време. Да пробваме как Ники ще изпее песента за яничарите и ако не става – още сега да си подам молбата за напускане.
Сърцето й блъскаше сякаш зад зъбите, когато момичетата и Николай, облечен в един от черните костюми на градския мъжки хор, се подредиха на затъмнената сцена. Да, Пенчева беше я уверила сто и един пъти, че момчето – да му се не надяваш! – знае песента и на всичко отгоре я пее вярно. Беше й дала два валериана и я беше плеснала леко по лицето:“Я да се стегнеш, че следващия шамар ще е по задника ти.“ Класната не смееше да диша.
Когато тенорът на момчето се разля из целия салон и изпълни и най- далечните му кътчета, лекото жужене и шумолене в публиката секна като срязано с нож. Песента започна бавно, тихо, сякаш певецът доверяваше дълго пазена мъка. После постепенно се усили, стана и тъжна, и страшна. Разказваше на зрителите мъката на една майка, на която са отнели единственото дете. В последните тонове затрептя и мъка, и гняв: „…коси вече посребрели,
очите изтекли…“
Елина стисна ръце, за да им попречи лудо и възхитено да заръкопляскат. Едва тогава усети, че лицето й е мокро.
С бавни стъпки Николай излезе през шпалира от момичета в бели ризи и се скри зад кулисите. Класната не се сдържа, сграбчи лицето му в длани и го целуна по бузите:
-Беше страхотен! Благодаря ти, благодаря, благодаря…
После смутена се отдръпна с почервеняло лице. Съвсем беше откачила – какво е увиснала на врата на това дете като разпасана първокурсничка. Кимна сдържано и се помъчи да се усмихне както подобава на учителка.
-Наистина съм ти признателна. Спаси името ми и това на целия клас.
-Май нещо сте ме повредили в тоя 11“а“ - взе да ми харесва. Сега може ли да ида в салона да гледам танците, другарко?
-Разбира се, върви.
Еуфорията я държа цяла вечер. И когато концертът свърши и с радостна усмивка видя как момчетата питат Николай дали ще отиде с тях на сладкарница. И когато приемаше поздравления от колегите за добрата работа. И когато директорът изрази сдържано одобрение – тая стипца на комплименти и поощрения. И когато на банкета после танцува с колегата по информатика Стоев с леко замаяна от виното глава. Да върви по дяволите Златин. Няма да се погребва жива заради един предател. Замълча, когато усети пръстите му да се плъзгат по гърба й.
-Ще позволите ли да Ви отнема чаровната дама, колега? – шеговито попита един от гостите на банкета, учител от техникума от съседния град. Когато завъртя Елина на дансинга, оживено заговори:
-Беше много приятна изненада да видя нашият бивш ученик на сцената. Ники има страхотен потенциал, но защо така упорито го крие, не ми е ясно. Не знам как сте му влезли под кожата, за да го накарате да се появи на сцена.
-Николай Димитров? Ами той… всъщност, все още не съм успяла да му вляза под кожата чак дотам. Това момче е решило, да играе ролята на бунтар докрая, макар и да подозирам, че това не е неговото истинско лице. Защо го изгониха от техникума?
-Какво говорите, никой не го е гонил. Той сам реши да се махне. Всички учители се извървяхме да ходим по петите му и да го убеждаваме, не чу и това си е. Каза, че му се драйфало- с извинение – от мазненето на учителите пред баба му. Как, не знаете ли коя е баба му? Всъщност, малко хора го знаят. Главен инспектор Янева.
На Елина внезапно и прилоша. Смънка някакво извинение и поиска да седне. Кавалерът галантно й се извини и се смеси с една групичка кискащи се учителки. Михайлова внезапно усети, че устата й е пресъхнала. Грабна близката кана с бяло вино, наля си в една чаша и я изгълта на два пъти.
Виж ти, виж ти. Макар и вече пенсионирана, Нина Янева беше респектиращо име в училищните среди, както и самата тя все още беше влиятелен човек с дебела протекция. Тогава какво правеше това момче в циганската махала днес?
Главата й се завъртя. Пред очите й се спусна теменуженосиня мъглявина, доспа й се. Някой нежно я подръпна за ръцете и тя отново се озова в прегръдките на Стоев, който я завъртя на дансинга.
-Ей, къде си, Спяща красавице? – попита той с тих смях и пак плъзна ръка по гърба й.
Тя за миг се вгледа в него. Разведен, тридесет и четири годишен, със закачливи небесносини очи, русоляв и едър. Какво пък…
-Да, доспа ми се. Хайде да отидем да пием кафе у вас.