автор: marisiema

Слънцето потъна някъде дълбоко.
В плен го стегна облак потъмнял
и намръщил веждите широки,
омота земята с влажна пелена.

После с яд прогони и звезите.
Бледата луна ги гушна в свойта гръд,
като майка нежно им закри очите,
люшна ги във звездния им кош да спят.

Гордото небе помръкна победено.
Грабнаха му синия, лазурен цвят.
Сви се, завъздиша тъжно, вледенено
и заплака продължително, без глас.

Бистрите сълзи окъпаха листата
тихичко, задавени от толкова тъга.
Леят се, плетат дантели по стъклата.
Топлата земя събира ги във свойта длан.

А тъгата, вдигнала ръцете влажни
идва и към нас да стисне бедните сърца.
Ах,тези облаци оловни, страшни,
сякаш грабнаха усмивката на хора и земя.